Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
— Аз ли трябва да му кажа? — изръмжа Вейлин.
Джеклин не отвърна, а размаха парче шунка, радваше се на подскачащите псета.
— Ъ-ъ… — Вейлин се запъна и отстъпи към вратата. — Ако позволиш, учителю.
Джеклин махна с ръка, без да се обръща, и се засмя с любов на боричкащите се териери.
— Малки чудовища.
Вейлин излезе на двора. Имаше чувството, че тежката отговорност ще го смачка на плочите. Внезапно изпита омраза към Солис и аспекта. „Водачество? Задръжте си го.“
Но се появи и нова мисъл, нарастващо подозрение, докато се изкачваше колебливо към кулата, плаващ образ на изражението на Норта, когато бе излязъл от столовата. Вейлин бе видял само гняв, но сега разбираше, че има още нещо — решителност, упорство…
Спря и осъзна всичко. „О, в името на Вярата, не!“
Изтича по стъпалата и нахлу в стаята с панически вик.
— Норта!
Празно. „Може да е в конюшнята. Той обича конете…“
И тогава видя отворения прозорец и липсващите чаршафи и одеяла. Наведе се и видя импровизираното въже, което се спускаше двайсетина стъпки надолу и оставяше още петнайсет до покрива на караулката на северната порта и още десет до земята. За Норта, както и за всеки от тях, скокът не беше предизвикателство. Сутрешната мъгла щеше да го скрие от братята на стената, които и без това мечтаеха за закуска.
Вейлин се замисли дали да не потърси инструктор Солис и аспекта, но се отказа. Наказанието за Норта щеше да е сурово, а той вече имаше поне половин час преднина. Освен това не знаеше дали Солис и аспектът са тук, или са заминали на панаира. Освен това имаше друга възможност, която отекваше в главата му ужасяващо ясно. „Ами ако стигне първи? Ако види?“
Взе манерка и няколко ножа и нагласи меча на гърба си. Отиде до прозореца, хвана импровизираното въже и започна да се спуска. Слизането беше очаквано лесно и след миг беше на земята. Мъглата бе почти изчезнала и за да не го видят, той изчака постовият, момче на около седемнайсет, да се отдалечи, преди да хукне към гората. Разстоянието изглеждаше малко — едва двеста-триста крачки, но му се струваше като миля, докато очакваше всеки момент да прозвучи тревога и да забръмчат стрели. Малко братя щяха да пропуснат изстрел от такова разстояние. Изпита облекчение, когато се озова под сянката на дърветата, и намали скоростта. Не можеше обаче да си позволи да губи време. Продължи през гората около половин миля, след което свърна към пътя.
Беше по-натоварен от всякога. Фермерски каруци, пълни с продукция, семейства, идващи на панаира всяка година, за да се порадват на състезанията и забавленията. Обещаната екзекуция на първия министър със сигурност внасяше допълнителен колорит. Никой от пътниците не изглеждаше тъжен от новината. Навсякъде се виждаха усмихнати лица. Вейлин дори задмина каруца с дървари, ако съдеше по колекцията брадви, които припяваха импровизирана песничка за събитието:
— Не тичай така, момче! — подвикна един от секачите и вдигна глинена стомна. — Няма да го обесят оня мръсник преди да стигнем. Все някой трябва да насече дърва за огъня.
Останалите се разсмяха.
Вейлин чу глъчката много преди да стигне. Хиляди гласове, слети в едно, от другата страна на хълма. Като малък бе помислил, че е чудовище, и се бе сгушил в майка си. Тогава тя го погали нежно и обърна главата му, когато превалиха хълма. „Виж, Вейлин, виж колко много хора има.“
За детските му очи сякаш всички поданици на Кралството се бяха стекли на полето пред стените на Варинсхолд, за да се насладят на благословията на лятото. Сега, за негово изумление, тълпата беше още по-голяма и се простираше по цялата дължина на западната стена. Над нея се стелеше лека мъгла. Извисяваха се ярки шатри и павилиони. Беше поразително за младеж, изкарал голяма част от последните четири години в крепостта на Ордена.
„Как ще го намеря в тази тълпа?“ А после си помисли: „Не търси него, а бесилките. Той ще е там.“
Влизането в тълпата бе странно преживяване, смес от ободряване и трепет. Вейлин бе погълнат от масата движещи се тела и непознати миризми. Навсякъде щъкаха продавачи, а виковете им едва се чуваха от глъчката. Предлагаха всичко — от карамелизирани меса до грънци. На места имаше скупчвания около актьори, певци, акробати, жонгльори и фокусници, които предизвикваха радостни възгласи или освирквания. Вейлин гледаше да не се разсейва, но спираше на по-зрелищните представления. Имаше страшно мускулест мъж, който издишваше огън, и тъмнокож човек в копринена роба, който вадеше монети от ушите на минувачите. Вейлин се задържаше за няколко секунди, след което се засрамваше и продължаваше. Когато спря пред една разголена акробатка, усети ръка, плъзгаща се по наметалото му. Беше ловка, почти недоловима — и търсеща. Той сграбчи китката с лявата си ръка и препъна човека с левия си крак. Джебчията падна тежко и изстена. Беше момче, малко, кльощаво и парцаливо. Погледна Вейлин, изръмжа и се задърпа в трескав опит да се измъкне.