Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
— Благодаря, учителю.
Джестин занесе острието в задния край на ковачницата и го остави на пейката до задвижваното от педали точило.
— Новоизкованият меч е готов само наполовина. Трябва да бъде полиран и наточен. — Показа на Кейнис как да задвижи точилото и да поддържа добър ритъм, като броеше „едно-две“, преди да му нареди да усили скоростта и да започне. Внезапният фонтан искри стресна момчето, но Джестин го накара да продължи и насочи ръцете му към правилния ъгъл и вярното движение, така че да се заточи цялата дължина. — Точно така — изръмжа доволно, когато Кейнис започна да се оправя сам. — Десет минути за всеки ръб и после ми покажи как си се справил. Останалите — обратно към пещта. Ти и ти — на духалото…
И така те се трудиха и потиха седем дълги дни: дърпаха на духалото, заточваха ръбове и полираха остриетата, докато те не заблестяха като сребро. Никой не остана невредим. Вейлин получи сериозно изгаряне на ръката от капка разтопен метал. Болката и миризмата на горящата му кожа бяха отвратителни. Останалите също пострадаха, Дентос най-лошо — няколко искри хвръкнаха в очите му поради моментното му разсейване на точилото. От това му останаха няколко тъмни белега около лявото око, но за щастие не ослепя.
Въпреки изтощението, риска от тежки травми и тежката работа на Вейлин му хареса в ковачницата. Имаше нещо красиво — постепенното раждане на остриетата под чука на инструктор Джестин, усещането на ръба, плъзгащ се по точилото, шарката, която се появяваше при полиране: тъмни завъртулки по синкавосивата повърхност, сякаш пламъците на пещта бяха замръзнали в метала.
— Появява се при спояването на парчетата — обясни Баркус. — Различните видове метал оставят следите си. Явно звездното сребро го прави по-отчетливо в мечовете на Ордена.
— Харесва ми — каза Вейлин и вдигна наполовина полираното острие към светлината. — Някак е… интересно.
— Това е просто метал — изсумтя Баркус и се върна към точилото, с което работеше. — Нагряваш го, удряш го и го оформяш. Няма никаква загадка.
Вейлин гледаше как приятелят му движи ловко ръцете си и заточва ръбовете перфектно. Когато дойде ред на Баркус, инструктор Джестин въобще не почна да му обяснява, просто му подаде меча и се отдалечи. Явно уменията на момчето бяха очевидни за ковача. Двамата почти не говореха и само ръмжаха в знак на съгласие, сякаш работеха заедно от дълги години. Но Баркус не показваше удоволствие от работата си. Действаше с готовност и засрамваше останалите с уменията си, но всеки път, щом влезеха в ковачницата, лицето му придобиваше непривично изражение на мрачно упорство, което изчезваше само на тренировъчната площадка и в столовата.
На следващия ден поставиха дръжките. Те бяха предварително направени и почти идентични. Инструктор Джестин ги занити с по три железни пирона. След това им нареди да изпилят главите на пироните, за да напаснат с дъбовите ръкохватки.
— Приключихте тук — каза им в края на деня. — Мечовете са ваши. Използвайте ги добре. — За пръв път говореше като останалите инструктори. После се завъртя към пещта без повече думи. Момчетата останаха, хванали мечовете си, и се зачудиха дали и те трябва да кажат нещо.
— Ъ-ъ — започна Кейнис. — Благодарим за мъдростта, учителю.
Джестин сложи недовършен връх на копие на наковалнята и хвана духалото.
— Времето ни тук беше много… — продължи Кейнис, но Вейлин го сръга и му кимна към вратата.
— Баркус Джешуа — подвикна Джестин, докато излизаха.
Момчетата спряха и Баркус се обърна.
— Да, учителю?
— Вратата е винаги отворена за теб — каза Джестин, без да се обръща. — Мога да използвам помощта ти.
— Съжалявам, учителю — отвърна безизразно Баркус. — Боя се, че от тренировките не ми остава време.
Джестин пусна духалото и тикна върха на копието в пещта.
— Когато ти писне от кръв и лайна, аз ще съм тук. Както и ковачницата. Тук ще сме.
Баркус пропусна вечерята — нещо, което не се бе случвало досега. Когато се върна от вечерното посещение на кучкарника, Вейлин го откри на стената.
— Донесох ти малко остатъци. — Вейлин му подаде торбата, в която имаше пай и няколко ябълки.
Баркус кимна благодарно, но вниманието му бе насочено към реката, където една баржа плаваше към Варинсхолд.
— Искаш да знаеш — промълви той след малко. В гласа му липсваше обичайният хумор и ирония и за притеснение на Вейлин се долавяше лек страх.
— Ако искаш да ми кажеш. Всички си имаме тайни, братко.
— Като причината да пазиш този шал. — Той махна към шала на Села около врата на Вейлин. Той го подпъхна под дрехите си и потупа Баркус по рамото, готов да си тръгне.