Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
— Ха, крадец! — засмя се злобно някой от тълпата. — Така му се пада, като пробва да краде от Ордена.
При споменаването на Ордена усилията на момчето се удвоиха и то започна да дращи и да хапе.
— Убий го, братко — каза друг минувач. — Един крадец по-малко.
Вейлин пренебрегна съвета и вдигна джебчията на крака. Не беше трудно — момчето бе кожа и кости.
— Трябва да се упражняваш — каза той.
— Шибай се — наруга го момчето, продължаваше да се дърпа. — Не си истински брат. Ти си един от онези, послушниците. Не си по-добър от мен.
— Проси си боя. — Един мъж излезе от тълпата и замахна към главата на момчето.
— Махни се — предупреди го Вейлин. Човекът беше пълен, брадата му беше подгизнала от ейл и имаше разфокусирания поглед на прясно подпийнал. Той го изгледа преценяващо, след което побърза да се отдалечи. Вейлин беше на четиринайсет, но вече бе по-висок от повечето мъже, а режимът го бе направил строен и мускулест. Огледа останалите хора, които бяха спрели да наблюдават малката драма. Всички се изнесоха скоростно. „Не съм само аз. Страх ги е от Ордена.“
— Пусни ме бе, копеле. — Изражението на момчето бе нещо средно между боязън и гняв. Беше се уморило да се дърпа в хватката на Вейлин, а мърлявото му лице бе сковано от безсилен гняв. — Да знаеш, че имам приятели, с които не искаш да се закачаш…
— И аз имам приятели — каза Вейлин. — Търся един от тях. Къде са бесилките?
Момчето го погледна объркано.
— Какво?
— Бесилките, където ще екзекутират кралския министър. Къде са?
Веждите на момчето се извиха преценяващо.
— Какво даваш?
Вейлин го стисна по-силно.
— Счупена китка.
— Скапано орденско копеле — изруга момчето. — Счупи ми китката, като искаш. Счупи ми проклетата ръка. И без туй няма значение.
Вейлин го погледна в очите. Виждаше страх и гняв, но и още нещо, което го накара да отслаби хватката: непокорство. Момчето имаше достатъчно гордост, за да не се поддава на страха. Вейлин огледа парцаливите му дрехи и калните му боси крака. „Може би само гордостта му е останала.“
— Добре, ще те пусна. Ако побегнеш, ще те настигна. — Придърпа го, за да застанат лице в лице. — Вярваш ли ми?
Момчето се дръпна леко и кимна.
— Аха.
Вейлин пусна китката му. Момчето се бореше с инстинкта да побегне и разтриваше китка, като отстъпи леко.
— Как се казваш? — попита Вейлин.
— Френтис — отвърна то предпазливо. — А ти?
— Вейлин Ал Сорна. — Видя как погледът на момчето се промени. Дори хлапето, на дъното на уличната йерархия, бе чувало за Военачалника. — На̀. — Вейлин извади един от метателните ножове и му го подхвърли. — Само това имам. Ще получиш още два, ако ме заведеш до бесилките.
Момчето погледна ножа с любопитство.
— Какво е това?
— Нож за мятане.
— Можеш ли да утрепеш някой с него?
— Само с много тренировки.
Френтис докосна ножа и възкликна болезнено, след което лапна разкървавения си пръст. Оръжието бе по-остро, отколкото изглеждаше.
— Научи ме — изфъфли той през пръсти. — Научи ме да го мятам и ще ти покажа бесилките.
— После. — Вейлин видя недоверието му и добави: — Давам ти дума.
Явното думата на Ордена имаше известна тежест и това смекчи донякъде подозренията на Френтис.
— Насам. — Момчето се обърна и тръгна през тълпата. — Не изоставай.
Вейлин го последва. Понякога го губеше в блъсканицата, но момчето го изчакваше и го подканяше нетърпеливо да не се мотае.
— Не ви ли учат как да вървите след някой? — попита Френтис след една особено гъста тълпа около танцуваща мечка.
— Учат ни да се бием — отвърна Вейлин. — Не съм… свикнал на много хора. Не съм идвал в града от четири години.
— Късметлия си ти. Давам си дясната топка да се махна от тази дупка.
— Никога ли не си излизал от града?
Френтис го изгледа, сякаш е много глупав.
— А, да бе, имам си собствена лодка. И ходя където си поискам.
Сякаш се въртяха из гмежта цяла вечност, преди Френтис да му посочи дървената конструкция, която се извисяваше на стотина крачки от тях.