Довършителката

– Накъде си тръгнала така? – попита Луун, сочейки скромния вързоп, съдържащ всичките ми вещи.

– Щом като кучето ми не е добре дошло тук, ще си потърся друго място за живеене.

– Няма къде да намериш – озъби се той. – Всички пансиони са пълни, всеки Уъг го знае.

– Имам нещо наум.

– Заети са, казвам ти, до последното легло.

– Винаги мога да спя на Долната улица – парирах го аз.

– И откога стана толкова самостоятелна? – изгледа ме изпод вежди Луун.

– Вега, не можеш да се върнеш там – обади се кротко Хестия. – Още си малка, за да живееш сама. По закон трябва да имаш петнайсет навършени Сесии.

– Е, след като искам да задържа кучето си, май нямам особен избор, а и съвсем скоро ще стана на петнайсет – отвърнах с топла усмивка, предназначена единствено за нея. Тя се подчиняваше безропотно на своя Мъжки, но инак винаги се бе държала добре към Джон и мен. – Във всички случаи, благодаря ти за гостоприемството.

Тя се обърна и влезе обратно в кухнята, а Луун се изплю на пода с думите:

– Ще видим какво ще каже Съветът за това.

– Да, ще видим – отвърнах дръзко аз.

Тръгнах по павираната улица и Хари Две послушно ме последва. Предполагам съм била необичайна гледка с вързопа през рамо и кучето по петите си, защото Уъговете, които срещахме тук и там, се обръщаха подире ми.

Стигнахме Долната улица и свърнахме по нея. Тя се наричаше така, защото бе в ниското и винаги се наводняваше при пороен дъжд, а освен това бе стара и разнебитена. Няколкото и магазинчета не бяха често посещавани, а и стоките в тях отстъпваха по качество на тези на Главната.

Простата къща с дъсчена фасада бе малка, невзрачна и очукана от времето, но за мен винаги щеше да си остане красива, топла и приветлива. Познавах я добре. Някога живеех тук заедно с мама, татко и Джон. После, когато отведоха родителите ни в Приюта, брат ми и аз също трябваше да я напуснем и да отидем в Общежитието.

Спрях и погледнах прозореца над верандата. Той бе пукнат още от времето, когато Джон, като бебе, хвърли по него чашата си с мляко. Стъклото трудно се намираше в Горчилище, затова така и не го поправихме. Приближих се и надзърнах през него. Успях да видя масата, където се хранехме със семейството ми. Тя бе прашна и покрита с паяжини. В далечния и край бе столът, на който седях. В ъгъла на стаята бе струпана купчина от вещи, които така и не взехме със себе си, защото нямаше къде да ги държим.

Опитах бравата. Беше заключена. Бързо се справих с нея с помощта на малките си инструменти. Отворих вратата и влязох, последвана от Хари Две. Незабавно ме обгърна хлад – температурата вътре бе много по-ниска, отколкото навън. Учудих се, но само за миг.

Говореше се, че духовете на миналото винаги държат студено, защото са сами, без нищо, което да ги сгрява. А ние бяхме оставили в този дом толкова много. Тук бяхме семейство. Заедно имахме нещо, което никой от нас не притежаваше поотделно. Но то бе безвъзвратно отлетяло.