![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
— Вотров?
— Да. Него.
Шара кимва.
— А жената имаше ли нещо общо?
— Кой?
— Же… — Замисля се и променя въпроса: — Лукчето?
— О. О, тя ли? — Започва отново да се смее. — Изобщо не знаехме, че и тя ще е там.
— Ясно — тихо казва Шара. — За какво ви е металът?
— Не можем да летим във въздуха с дървени лодки — казва момчето. — Така казаха. Щели да се разпаднат. Дървото е твърде слабо. — Очите му проследяват движението на нещо невидимо във въздуха. — О, майко мила… Красиво е.
Шара започва да се чуди дали не е предозирала опиата.
— Вие ли убихте доктор Пангуи?
— Кой?
— Професорът. Лукчето.
— Лукчетата нямат професори. Не са достатъчно умни.
— Дребният чуждестранен професор, който… богохулстваше.
— Всички чужденци са богохулници. Богохулство е, че са живи. Само ние сме важни. Ние сме децата на боговете. Всички други са хора от пръст и пепел. Това, че живеят, без да ни служат, е богохулство, най-голямото богохулство. — Смръщва чело и се навежда напред, все едно го боли коремът. — О! О, ужас!
— Имаше един човек тук, правел е проучване в университета — казва Шара бавно и отчетливо. — Не сте го искали тук. Целият град не го е искал. Вдигнал се е голям шум.
Момчето търка отново очи.
— Главата ми. Има нещо… има нещо в главата ми…
— Той умря преди няколко дни. Сещаш ли се?
Момчето скимти.
— Има нещо вътре… — Удря се с кокалчета отстрани по главата, толкова силно, че се чува звук. — Моля те… Помогни ми да го извадя оттам, моля те…
— Някой го е нападнал в университета. Пребил го е до смърт.
— Моля те. Моля те!
— Кажи ми какво знаеш за професора.
— Той е в главата ми! — писва момчето. — Той е в главата ми! Затворен е от толкова време! Нека видя светлина, о, нека видя светлина!
— По дяволите — казва Шара. Отива при вратата и слага ръка върху миниатюрното прозорче. — Искаш светлина?
— Да! — пищи момчето. — Всички богове да са ми на помощ, да!
— Добре. — Шара отваря капака. Сноп светлина се излива в килията. — Ето — казва тя и се обръща. — Сега ще ми кажеш ли?…
Момчето го няма.
Не само момчето — половината помещение го няма. Все едно килията е разделена по вертикалата от черна вода и само в центъра на тази нова „стена“ има дупчица жълтеникаво сияние, жълто като небе пред буря.
— О — казва Шара.
Дупката жълта светлина се разширява. Шара изпитва усещането, че някой бърка в главата ѝ с големи тежки ръце и отваря малка вратичка…
Остава ѝ време само за една мисъл: „А си мислех, че аз съм упоила него.“ Сетне започва да вижда много, много неща.
Има дърво, старо и разкривено.
Издига се на върха на самотен хълм. Клоните му са като тъмен купол на фона на жълто небе.
Под дървото има камък. Камъкът е тъмен и лъскав, толкова лъскав, че изглежда постоянно мокър.
В центъра на камъка има лице. Не се вижда ясно, Шара трудно различава чертите му…
А после се появява глас, еклив като гръмотевица:
Всичко изчезва — хълмът, дървото, камъкът — и нещата се изместват.
Слънцето, ярко, ужасно, жарещо. Не е гигантската топка от светлина, която е свикнала да вижда. Не, небето прилича на лист тънка жълта хартия, а някой стои зад него и държи пламтяща факла.
„Тази земя е огряна от древен огън. Ала кой го е запалил?“
Под слънцето има самотна странна планина. Издига се от земята право нагоре. Билото ѝ е гладко и заоблено — прилича на камъка, който е видяла току-що, — стените ѝ са отвесни и леко нагънати. Има нещо смущаващо органично в тази планина или пък е така заради начина, по който силната слънчева светлина огрява гладките ѝ форми.
После отново се чува гласът:
И сцената отново изчезва.
Възвишение се издува пред нея, огряно от огън. Нощ е. Сенки подскачат около нея — лица, ръце, всичките хищни, разкривени. Над нея е луната, гигантска и подута като яйце на паяк. Сякаш е кацнала на върха на възвишението. Шара се взира в нея и различава силует с тривърха шапка, който танцува пред лицето на луната и подхвърля нещо към небето — стомна? — сякаш кани луната да се включи в танца.
Скорци се носят по нощното небе като тъмен порой.
Мракът изчезва. Шара има чувството, че са я изтеглили оттам.
Път в равнина. Небето отново е жълто, осветено от слънце със светлика на загасваща факла. Извън това няма нищо, само пътят и равнината.