Бъдеще [bg]

Въртя се върху стола си. Не че не съм свикнал хората да ми се изповядват - когато държиш инжектора в ръце, мнозина бързат да изложат на показ душата си. Но когато ти се разгалва демиург, чувстваш някаква неловкост.

- Той прие решението ми много достойно. Без да хленчи, без да ме проклина, дори не спря да разговаря с мен. Просто ми благодари за всичките години, през които съм го подкрепял, затвори лабораторията и уволни хората. Премести най-необходимото в опустелия си апартамент и продължи да работи там. Това се превърна в негов личен кръстоносен поход. Опитваше се да изпревари смъртта си. Ръцете не го слушаха, главата му съобразяваше все по-зле, през последните години не ставаше от инвалидното си кресло. Няколко пъти избухвах пред него, крещях му, че е провалил живота и на себе си, и на майка ми. Паметта ми ме уверява, че съм запазил благородството си и никога не съм го упреквал за парите, но в края на краищата съм на над триста години, а паметта винаги се старае да приспи съвестта.

Донасят котлета и картофената салата. Той не се докосва до яденето. Риндербратенът дими, изстивайки. Шрайер гледа към залата и наистина вижда там призраци. Барабани с пръсти по масата.

- Имах уважителна причина - нашата компания купуваше отдавнашен конкурент, всеки грош беше от значение. Аз и тогава се питах: е, а ако все пак му повярваш? Ако продължиш да плащаш всички сметки на лабораторията му? Току-виж успял да направи този последен пробив... и... И не умре? Да обезсмърти себе си - и заедно с това всички нас? Но аз вече не вярвах в него. Искаше ми се да вярвам и не можех да се заставя.

Шрайер въздъхва. От залата долита смях - сякаш лаят ротвайлери.

- Той почина, когато беше на осемдесет и шест. В деня на смъртта си ми се обади и се кълнеше, че е на крачка от откритието. Руснаците получиха Нобелова награда за опитите си след две години. Тяхното решение нямаше нищо общо с идеите на баща ми. По-късно аз изпратих труда му на експертиза. Казаха ми, че е вървял към задънена улица. Така че излиза, че съм бил прав, когато му отказах парите. Баща ми така или иначе не би успял. Нямаше да може.

Той се усмихва, отърсвайки се от вцепенението. Вдига халбата - пяната вече съвсем е спаднала.

- Днес е рожденият му ден. Нали нямаш нищо против да пием за него?

Свивам рамене, чукваме се. Отпивам глътка. Киселоч.

- Вкусът е почти същият... - затваря очи Шрайер. - Не съвсем и все пак...

Елен моли надзърналия сервитьор за втора чаша. Шрайер отпива малки глътки от бирата си - продължително, без да спира, като постепенно пресушава огромната си халба със странно изражение на лицето - сякаш напитката не му носи ни най-малко удоволствие, сякаш трябва да я допие до края, каквото и да стане. Последната четвърт му се удава с явни трудности, но той не оставя халбата, докато не я пресуши. После, пребледнял, седи мълчаливо още известно време, гледайки остатъците от пяна по дъното. Не ме напуска усещането, че присъствам на някакъв странен ритуал.

- Този вкус е най-близкият от всичко, което съм пробвал някога. Онова ресторантче, „Цум Вол“, си замина преди двеста години заедно с пивоварната. Там, където се намираше то, сега е една от опорите на кулата „Прогрес“. А всичко това... - Той оглежда дъбовата маса, докосва свещите. - Всичко това е менте. Знаеш ли как става? Сънуваш себе си като малък. Поддаваш се на съня и тръгваш на път. Възрастният човек се връща в дома, където е прекарал детството си, а там отдавна живеят чужди хора. Устроили са всичко по свой си начин, пребоядисали са стените и живеят там своя си живот. И се е получило, че не е трябвало да се връщаш в този дом. Разбираш ли?