Бъдеще [bg]

- Ян? - повикват ме.

Елен стои до входа на стъкления тунел, водещ към асансьорите. В ръката й има тънка черна цигара с мундщук. Димът, който се вдига от нея, също е черен. Миризмата е странна, не цигарена, а сладка.

Ама че неловък момент. Но не мога да я отмина - Елен е преградила единствения път за отстъпление.

- Тръгвате ли си вече?

- Работа.

- Надявам се, че риндербратенът ви е харесал. - Тя си дръпва от цигарата; черният дим струи от ноздрите й. - На мен това никак не ми се удава.

- Приличате на огнедишащ дракон - казвам, мислейки си за свои си неща.

- Не се бойте - отговаря тя, като ме набожда със златна вилица, за да ме измъкне от хралупата ми, сякаш съм градински охлюв.

- Нека благородните рицари в сияещи доспехи се боят от вас. Защо пък аз? - Аз реагирам и тя веднага забива по-надълбоко вилицата, за да не ми позволи да се изплъзна.

- Вие не сте ли от моята приказка?

- Аз изобщо не съм от приказка.

- А, да... Вие работите в някаква антиутопия, нали? - Елен кара устните си да омекнат, усмивката й изпуска дим. - Бих искала да ви видя още веднъж. - Черният облак обхваща голите й рамене като кожено палто. - Случва ли ви се да пиете кафе?

- Сигурен съм, че на съпруга ви идеята ще му хареса.

- Може и да му хареса. Ще го попитам.

Елен протяга ръката си към мен и докосва с комуникатора си - златна дантела с червени камъни - гумената ми гривна. Тънък звън. Контакт.

- И какво... Мога да ви безпокоя? - Изведнъж ми става трудно да мисля за разговора с Шрайер.

- Нима винаги така ще искате разрешение?

Тя тръсва мундщука си и си тръгва, без да си вземе довиждане.

Угарката от цигарата й още тлее и черният дух се опитва да избяга от нея, преди въгленчето живот във вътрешността й да угасне завинаги.