Бъдеще [bg]

Трябва да я спра някак... Да я обездвижа... Как?!

И в този момент си спомням, че в раницата ми има няколко идеални пирона и чук. Ето го и решението.

- Престани да се дърпаш! Престани! Достатъчно! Иначе ще ми се наложи...

Тя не възнамерява да ме слуша, продължава да се извърта, пълзи, мърмори нещо жално гневно. Разсипвам пироните върху верандата и стискам един с устни, както правят дърводелците.

Уцелвам момента, допирам гранитното острие към тясната й длан и го забивам със замах, като същевременно се опитвам да проникна в нея...

- Хубаво ли ти е? Хубаво ли ти е, кучко? Ааа?!

- Ааа!!!

Тя най-накрая закрегцява - оглушително гръмко. Това не е писък, а гърлен вопъл - нисък, пресипнал, мъжки.

Събуждам се от този страховит сатанински рев. Своя собствен.

- Светлина! Светлина!

Таванът светва. Сядам в леглото си.

Панталонът ми е издут. Сърцето ми препуска. Възглавницата е обърната настрани. В устата ми е солено. Вдигам дланта си - червена е. Стените на куба започват да се събират, заплашват да ме стрият на прах, не ми позволяват да дишам.

На масичката има начената опаковка сънотворно. Много добре си спомням как я купих! Тогава как така...

- Мамка ви! Гадове!

Само заради това ги гълтам тези шибани хапчета, за да не виждам нищо поне когато спя. Ако обичах да сънувам - щях да икономисвам солидно. Плащам си за гаранцията, че когато затворя очи, ще настане тъмнина! И ето че тези твари са решили да орежат дозата ми орфинорм. Защо? За да спестят грошче?

Едва сдържайки яростта си, се заемам да сравнявам химическия състав на старата опаковка с етикета на новата... Всичко съвпада. Дозировката на орфинорм е същата като преди.

Те нямат нищо общо, примирявам се аз най-накрая. Работата е в мен. Вече не ми стига моята доза. Привикнал съм към нея. От следващия ден ще пия две хапчета вместо едно. Или три. Ако трябва - цяла опаковка.

Но защо да отлагам за утре това, което мога да свърша днес?

Гълтам два топчета.

Последното, за което успявам да помисля, е, че това, което казах на Анели, преди да я прикова с пироните към верандата, е първото в живота ми признание в любов.

Когато будилникът пропищява, го захлупвам с възглавницата.

Онези, които се готвят да бъдат екзекутирани с първите лъчи на слънцето, сигурно също се събуждат с неохота. Наистина, в Европа екзекуцията е отменена като частен случай на смърт, но така или иначе днешният ден не ми обещава нищо добро. Замислям се сериозно дали да не глътна насухо още две сънни хапчета и да не пропилея още някое друго денонощие -докато не потрябвам крайно на родината и не изпратят някого за мен.

Но в този момент кой знае защо започвам да се тревожа и сънят отлита, оставяйки ме сам в тясното легло - изпотен и ядосан на себе си. Да не се подчиниш на заповед - това все пак е крайно неуютно. Вчера аз, идиотът, се бях самозабравил, подлъган от идиотския си праведен гняв, окрилен от идиотското си великодушие и напомпан с адреналин. Днес имам махмурлук от всички тези злоупотреби.

Направо виждам как златната порта към света на избраните се затваря с трясък право пред носа ми. Над главата ми се сгъстяват буреносни облаци, закривайки завинаги от мен вълшебните летящи острови; измъкнат от Шрайер от забвението, ще бъда захвърлен обратно там...