Машината на пространството [The Space Machine - bg]

I

Събудих се още при първия трус, но бях твърде сънен и предположих, че са подновили изстрелите със снежното оръдие. През онези нощи на стрелба свикнахме с люлеенето и далечните експлозии. Този път обаче беше нещо по-различно.

— Едуард?

— Буден съм — отвърнах аз. — Пак ли оръдието?

— Не, този път е по-друго. Виждам и пламък. Осветил е цялата стая.

Замълчах, защото вече се бях уверил в безполезността да правя предположения за нещата, които виждах тук. Изминаха няколко минути, а навън беше съвършено тихо.

— Нямаше нищо — обадих се аз. — Хайде да спим.

— Слушай.

Някъде далеч в заспалия град се разнесе сирената на полицейска кола. Миг след това чухме втора, която бързо премина на няколко улици от нас.

Точно тогава по стените на стаята затанцуваха игриви отражения на най-мъртвешко бледия пламък, който някога съм виждал. Силуетът на Амелия, която седеше в хамака си, притиснала юргана до тялото си, се очерта съвсем ясно. Секунда-две по-късно се разнесе гръм от страхотна експлозия, някъде отвъд очертанията на града.

Амелия се смъкна с труд от леглото си и приближи до един от прозорците.

— Виждаш ли нещо?

— Струва ми се, че някъде има пожар — отговори тя. — Трудно е да се каже. Нещо гори със зелен пламък.

Понечих да се измъкна от хамака си, за да видя какво става, но Амелия ме спря.

— Моля те не идвай. Не съм облечена.

— Тогава метни си нещо отгоре, защото искам да видя какво става.

Тя се обърна и бързо отиде до мястото, където оставяше дрехите си за през нощта, но точно в този момент стаята отново се изпълни с ярката зелена светлина. Погледът ми неволно се спря на тялото й, но веднага извърнах очи, за да не я смутя. След две секунди се разнесе нова оглушителна експлозия; този път много по-близка и по-мощна, ако се съди по труса, който предизвика.

— Сложих си ризата, Едуард — обади се Амелия. — Сега можеш да дойдеш до прозореца.

Обикновено спях обут в марсиански панталони, затова без да се притеснявам от вида си, слязох бързо от хамака и отидох до прозореца. Амелия се оказа права, някъде на изток светеше ивица зелена светлина. Тя не беше ярка, но от силата в центъра можеше да се заключи, че там гори пожар. Ивицата постепенно избледняваше, но последва нова експлозия и аз дръпнах Амелия навътре. Този път взривът беше още по-силен и ни обзе страх.

Амелия отново се приближи до прозореца, но аз обгърнах раменете й с ръка и почти насила я отдалечих.

Отвън долиташе вой на многобройни сирени, заглушени за миг от нов взрив, придружен от зелена светлина.

— Да се върнем на хамаците си, Амелия — посъветвах я аз. — Там поне ще бъдем защитени от срутване на пода.

За мое учудване Амелия не възрази, а бързо се отправи към най-близкия хамак и се покатери в него. Хвърлих един последен поглед навън по посока на експлозиите, които избухваха зад наблюдателната кула до нашата спалня, и видях че зелената светлина се разпространява все повече. Точно в този миг избухна нова експлозия и аз побързах да се кача на един хамак.