![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
Общо взето, почти през цялото време мислехме за дома. Аз лично често мислех за родителите си и за това, че никога нямаше да ги видя отново. Занимаваха ме и разни дреболии. Бях сигурен например, че съм оставил лампата в моята стая запалена. В онази неделна утрин, когато се готвех да отида в Ричмънд, бях толкова развълнуван, че сега не можех да си спомня дали съм угасил лампата, преди да изляза. С все по-голямо раздразнение се убеждавах, че я запалих, преди да стана от леглото… но дали я загасих на излизане? И никакво успокоение не беше за мен, че сега, след осем или девет години, това нямаше никакво значение. Чувството за несигурност ме дразнеше и не ме напускаше.
Макар да не споделяше мислите си, Амелия очевидно също мислеше за дома. Тя явно правеше усилие да не се връща към миналото и проявяваше прекалено жив интерес към всяко нещо, което срещахме в града, но често в продължение на часове мълчахме, а този факт сам по себе си беше красноречив. Тя често говореше насън — в повечето случаи нищо не разбирах, но от време на време долавях моето име или името на сър Уилям, което показваше, че тя е твърде разстроена. Веднъж дори тактично я попитах какво сънува, но тя отвърна, че нищо не помни.
VIII
Няколко дена след пристигането ни в марсианския град Амелия се зае да изучи местния език. Винаги беше заявявала, че има дарба за езици и въпреки че нямаше на разположение нито речници, нито учебник по граматика, беше много оптимистично настроена. Твърдеше, че съществуват основни жизнени ситуации, при които се произнасят определени думи и ако се вслуша в тях, ще съумее да установи някакъв определен запас от думи. В случай на успех това щеше да ни улесни извънредно много, защото и двамата се чувствахме изолирани от принудителното мълчание.
Първата й задача беше да се опита да преведе надписите, които виждахме закачени на няколко места из града.
Те бяха твърде малко. На всеки вход на града висеше по един и на няколко вида от многокраките автомобили бяха изписани някакви знаци. Тук Амелия срещна своята първа трудност, защото нито един от тях не се повтаряше. Нещо повече, те бяха много разнообразни и тя не можа да установи нито една буква от марсианската азбука.
Когато реши да се насочи към говоримия език, проблемите й се умножиха.
Най-голямата трудност идваше от многообразието на тоновете. Като оставим настрана факта, че гласните струни на марсианците бяха така устроени, че гласовете им звучаха много по-високо, отколкото е нормално за човешките гласове на Земята (двамата с Амелия правехме опити, когато останехме сами, да възпроизведем някои от звуците, които бяхме чули, но резултатът само ни разсмиваше), очевидно съществуваше безкрайно количество интонационни оттенъци.
Случваше се да чуем остър марсиански глас, който на Земята бихме нарекли саркастичен, дори неприятен; а друг път същият глас звучеше мелодично и меко. Някои марсианци говореха със сложно съскане, други — с провлачени гласни.
Нещата се усложняваха още повече от многочислените жестове на ръце и крака, които придружаваха всяко изказване на марсианец.
Робите марсианци като че използуваха свой собствен диалект.
След няколкодневни безуспешни опити Амелия дойде до тъжното заключение, че сложността на езика (или езиците) е свръх нейните възможности. Въпреки това до последния ден от нашия престой в Града на опустошението тя се опитваше да различи отделни звуци и не можех да не се възхитя от усърдието й.
И все пак имаше един звук, чието значение не можеше да се сбърка. Звук, общ за всички раси по Земята, със същото значение и за жителите на планетата Марс. Това е викът на ужас, който ни предстоеше да чуваме твърде често.
IX
Прекарали бяхме в Града на опустошението близо четиринадесет дена, когато избухна епидемия. В началото не схванахме, че нещо не е наред, въпреки появилите се първи признаци, чиято причина не разбирахме. Всичко започна с това, че една вечер в столовата дойдоха да вечерят твърде малко марсианци; така бяхме свикнали със странностите тук, че не обърнахме никакво внимание.
На следващия ден станахме свидетели на изстрелите на снежното оръдие (така свикнахме да го наричаме помежду си) и вниманието ни беше насочено в съвсем друга посока.