Машината на пространството [The Space Machine - bg]

По време на нашите разходки забелязахме, че марсианците не знаят как да убият времето си. Нощните гуляи очевидно бяха средство да потушат безкрайната скръб или просто начин на изразяване на скуката. Често виждахме хора, които се караха и понякога стигаха до бой, но щом се появеше някоя от многокраките коли, всичко спираше. Много от жените като че бяха бременни — още едно доказателство, че хората нямат с какво друго да заангажират ума и енергията си. По пладне, когато слънцето се издигаше в най-високата си точка (бяхме стигнали до заключението, че градът е построен на екватора на Марс), тротоарите се покриваха с изтегнати на плочите мъже и жени, които се наслаждаваха на топлината му.

Едно от възможните обяснения на очевидното шляене на марсианците беше, че някои от тях са заангажирани с работа в някой от индустриалните центрове и че тези, които срещахме на всяка крачка, просто бяха свободни от работа.

И двамата с Амелия бяхме страшно любопитни да разберем какво се произвеждаше така интензивно в промишлените райони, ето защо близо петнайсет дена след пристигането ни в града решихме да се опитаме да проникнем в по-малкия индустриален център. Бяхме забелязали вече, че един от пътищата водеше натам и макар че по него се движеха предимно товарни коли, използуваха го и роби, и граждани. Решихме, че ако тръгнем по него, това няма да направи особено впечатление.

Напуснахме града през система от коридори, в които налягането на въздуха са поддържаше в поносими граници, докато най на края се озовахме на открито. Вън ни посрещна познатият ни хладен въздух и безжалостно горещите слънчеви лъчи; почти веднага усетихме напрежение в дробовете си.

Вървяхме бавно, защото от опит знаехме колко изтощително е движението в този климат, след половин час бяхме изминали едва една четвърт от пътя до индустриалния център. И макар да долавяхме вече миризмата на дим и пушек, които излизаха от комините на фабриките, до нас не достигаше характерният шум, който обикновено свързваме с подобни места.

По време на почивката Амелия докосна рамото ми с ръка и посочи някъде на юг.

— Какво е това, Едуард? — попита тя.

Обърнах поглед натам, където сочеше ръката й.

Почти през цялото време бяхме вървели на югоизток, към промишления район; успоредно на канала, но доста встрани от водата, далеч от фабриките се виждаше нещо като огромен тръбопровод. По нищо не личеше, че е свързан с някакво съоръжение и ясно виждахме свободния му край.

Продължението на тръбата оставаше скрито за нас, някъде зад промишлените постройки. Надали щяхме да обърнем особено внимание на това съоръжение, ако оживлението, което цареше около свободния му край, не беше така интензивно. Огромната тръба се намираше на около две мили от нас, но чистият въздух позволяваше да се видят стотиците работници, струпани около нея.