Машината на пространството [The Space Machine - bg]

Най-после след около половин час, колата слезе на пясъка и се отдалечи на известно разстояние от отвора. Междувременно работниците бързо се разпръснаха.

Изминаха още няколко минути и изведнъж направих интересно откритие.

— Амелия, гледай! — възкликнах аз. — Движи се.

По-близкият до нас край на тръбата се вдигаше бавно от земята. В същия момент отсрещният й край бавно се потопяваше в езерото. Явно беше, че постройките от двете страни на съоръжението осигуряваха повдигането не само защото точно там се осъществяваше движението, но отвътре се чуваше дрънчене и рев на машини, а от няколко отвора в стените излизаха стълбове зелен дим.

Въпреки големината на тръбата всичко се извършваше с невероятна точност и вдигането й трая не повече от няколко минути.

Когато огромната тръба сключи с хоризонта ъгъл от около 45 градуса, дрънченето и шумът на машините спря и последните следи от зеления дим се разнесоха във въздуха. Беше вече почти пладне и слънцето висеше над главите ни.

В това ново положение тръбата приличаше неимоверно много на цев на грамадно оръдие, издигната към небето!

Водите на езерото се успокоиха, мъжете, които работеха край съоръжението, вече се бяха изпокрили в група ниски сгради. Без да подозираме какво има да става, ние с Амелия спокойно си седяхме край брега.

Първият признак, че оръдието ще бъде използувано за стрелба, беше стълб побеляла вода, който се издигна от повърхността на езерото. Миг по-късно усетихме как някъде дълбоко под нас земята сякаш потръпна и водата на канала се покри с милиони малки вълни.

Протегнах ръце към Амелия, обгърнах раменете й и я блъснах на земята. Тя се търкулна, а аз я покрих с тялото си, прикривайки лицето й с рамо, а ръцете си обвих около главата й. Усещахме силно люлеене на земните пластове, като че всеки миг щеше да започне земетресение, чак тогава се разнесе и тътенът, който приличаше на рев, идващ от сърцето на буреносен облак.

Силата на стихията бързо нарастваше, докато достигна връхната си точка и сетне спря така бързо, както беше започнала.

Когато всичко се успокои, седнахме и отправихме погледи през канала към цевта на оръдието.

От снаряда, ако такъв въобще е имало, не беше останала и следа, но от издигнатия нагоре отвор на оръдието се издигаше един от най-големите облаци пара, какъвто някога съм виждал. Той беше искрящо бял и се разпростираше в почти сферична форма над дулото, като продължаваше да се увеличава от все още излизащата от оръдието пара. За по-малко от минута облакът закри слънцето и веднага усетихме как стана по-хладно. От мястото, от което наблюдавахме, видяхме как сянката на облака покри почти всичко, до което погледът ни стигаше, и тъй като се намирахме почти под самия облак, не можехме да определим дебелината му. А това, че е твърде дебел, личеше от наситеността на сянката му.