![Машината на пространството [The Space Machine - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/8/8/8/mashinata-na-prostranstvoto-the-space-machine-bg-download.jpg)
Машината на пространството [The Space Machine - bg]
- Автор: Прист Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Машината на пространството [The Space Machine - bg]». Краткое содержание книги:
Амелия се беше настанила в този, в който обикновено спях.
— Струва ми се, че ще бъде по-добре тази нощ да дойда при теб — промълви тя с разтреперан глас.
Аз също се чувствах малко разстроен, защото, макар и на значително разстояние от нас, експлозиите бяха по-силни от всичко, което бях наблюдавал досега.
В тъмнината можех да различа само силуета й. Улових с ръка края на хамака и усетих как ръката на Амелия докосва моята. Нов поток от светлина заля стаята — много по-ярък от досегашните. Последвалият трус разлюля основите на нашата сграда. Това ме накара да отхвърля всички задръжки, покатерих се в хамака и се свих под юргана до Амелия. В същия миг ръцете й ме обгърнаха и за известно време забравих тайнствените експлозии вън.
Те обаче продължиха на интервали, най-продължителният от които беше около два часа; сякаш предизвикани от тях броят на сирените на марсианските коли, които се спущаха по улиците, се удвояваше и учетворяваше.
Нощта премина, без никой от нас да успее да заспи. Вниманието ми се раздвояваше между събитията вън и скъпоценната за мен близост на Амелия. Обичах силно това момиче и тази, макар и временна интимност, беше за мен върховна наслада.
След дълго очакване утрото настъпи, а с него намаля и шумът на сирените. Слънцето беше вече близо час на небосклона, когато воят и на последната заглъхна, след което настъпи пълна тишина и ние с Амелия станахме и се облякохме.
Приближих до прозореца и се загледах на изток… нямаше и следа от източника на взривовете и само тънък стълб дим пресичаше линията на хоризонта. Понечих да се обърна, за да съобщя на Амелия какво е положението, когато забелязах, че наблюдателната кула пред нашил прозорец е изчезнала през нощта. Надникнах и огледах улицата, но кулите, станали за нас неизменна част от градския пейзаж, липсваха.
II
След хаоса през изминалата нощ градът изглеждаше неестествено спокоен и обхванати от съвсем обясними лоши предчувствия, напуснахме спалнята си, за да разберем какво става. Ако дотогава атмосферата на града беше наситена с лоши предчувствия, то настъпилата тишина като че вещаеше смърт. Градът на опустошението никога не е бил шумно място, но сега беше пуст и тих. По улиците личаха следи от нощните експлозии — дълбоки следи по настилката на местата, където колите са взимали остри завои с голяма скорост, а край сградата на едно от спалните помещения имаше купчина разпилени и изоставени зеленчуци.
Смутен от видяното, попитах Амелия:
— Как мислиш, трябваше ли да излизаме? Дали нямаше да е по-сигурно, ако си бяхме останали в спалнята?
— Но нали трябва да разберем какво става?
— Но не и да рискуваме живота си.
— Скъпи мой, в този кошмарен свят няма къде да се скрием — отвърна тя.
На края стигнахме до сградата, откъдето бяхме наблюдавали града. Споразумяхме се да се качим отново на покрива, за да разгледаме положението оттам.
Гледката от върха не разкри кой знае колко повече от това, което вече знаехме, защото движението из града наистина беше замряло напълно. Амелия вдигна ръка и посочи на изток.
— Ето къде са сега наблюдателните кули! — възкликна тя.
Едвам различихме отвъд защитния купол на града събрани накуп високи предмети. Ако това бяха кулите, изчезването им от града даваше известно обяснение. Трудно беше от такова разстояние да определим броя им, но сигурно бяха около стотина, ако не и повече. Бяха наредени в редица като за отбрана, разположени между града и мястото, откъдето бяхме видели да се появяват експлозиите през нощта.
— Едуард, мислиш ли, че тук водят война?
— По всяка вероятност. Едно е сигурно, че в града никак не е весело.
— Но не сме видели войници.
— Може би сега ще видим за първи път.
Бях изключително разтревожен, защото чувствах, че може би скоро ще настъпи моментът, в който ще трябва да се срещнем лице в лице с нерадостната си съдба. За нас нямаше друг изход, освен завинаги да се слеем с живота на Марс. Ако този град влезеше във война, чужденци като нас скоро щяха да бъдат открити. Дори да се укрием, без съмнение скоро щяха да ни намерят и да ни вземат за шпиони или провокатори. Трябваше при първа възможност да се явим пред местните власти и да разкрием самоличността си, за да станем равноправни жители на града.
И тъй като не виждахме по-добър изход за себе си, решихме да останем там, където сме, и да изчакаме, докато ситуацията се изясни. Никой от нас нямаше вече желание да разучава обстановката; всичко наоколо беше пропито с дъх на смърт и разрушение.