Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
Мери също се разсмя и двамата се смяха толкова много, че вече не можеха да се спрат, а стаята кънтеше от гласовете им. Мисис Медлък отвори вратата, за да влезе, но се дръпна назад в коридора и се заслуша изумена.
— Боже господи! — рече си тя на йоркширски диалект, защото нямаше кой да я чуе, а освен това беше толкова смаяна. — Нечувано! Кой би помислил такова нещо!
Имаше толкова много за говорене, Колин неуморно искаше да слуша за Дикън, за Сажда, Орехчо за Черупчо и за кончето Скок-подскок. Мери бе изтичала в гората с Дикън, за да види Скок-подскок. Това беше дребно космато диво конче от мочурите с гъсти къдрици над очите, симпатична физиономия и потрепваща кадифена муцуна. На вид бе доста слабо, защото се хранеше само с трева от мочурливите ливади, но беше здраво и жилаво, сякаш мускулите на малките му крака бяха направени от стомана. Когато видя Дикън, кончето вдигна глава и тихо изцвили, а след това препусна в тръс към него и сложи глава на рамото му. Дикън му говореше на ухото, а Скок-подскок отговаряше с особено цвилене и пръхтене. После Дикън го бе накарал да подаде на Мери предния си крак и да я целуне по бузата с кадифената си муцуна.
— Наистина ли то разбира всичко, което Дикън му говори? — искаше да знае Колин.
— Така изглежда — отговори Мери. — Дикън казва, че всяко създание ще те разбере, ако си негов приятел, но трябва да си истински приятел.
Колин полежа тихо известно време. Чудните му сиви очи сякаш се взираха в стената, но Мери видя, че той мисли за нещо.
— Бих искал да съм приятел с всички — продума най-сетне той. — Но не съм. Никога не съм имал приятели и не мога да понасям хора.
— Мене можеш ли да понасяш? — попита Мери.
— Теб мога — отвърна той. — Смешно е, но ти дори ми харесваш.
— Бен Уедърстаф каза, че съм като него — продължи Мери. — Каза, че и двамата имаме лош нрав. Мисля, че и ти си като него. Ние и тримата си приличаме — ти, аз и Бен Уедърстаф. Той каза, че не сме красиви, а и сме толкова неприятни, колкото изглеждаме. Но аз не се чувствувам толкова неприятна, колкото бях, преди да се запозная с червеношийката и Дикън.
Колин протегна тънката си ръка и я докосна.
— Мери — промълви той, — съжалявам за това, което казах онази вечер — че ще изгоня Дикън. Тогава те мразех, защото го нарече ангел, и ти се подигравах, но… но той може би наистина е ангел.
— Е, доста смешно беше, че го нарекох така — призна си честно Мери, — защото носът му е вирнат и има голяма уста, а дрехите му са целите в кръпки и говори на йоркширски диалект. Но ако някой ангел дойде в ливадите — ако имаше йоркширски ангел, — сигурна съм, че той щеше да разбира тревите, щеше да знае как да ги накара да растат, щеше да може да говори с дивите животни като Дикън, а те щяха да знаят, че им е истински приятел.
— Нямам нищо против Дикън — заяви Колин. — Искам да го видя.
— Радвам се, че казваш това — въодушеви се Мери, — защото… защото…
Внезапно й хрумна, че сега е моментът да му каже. Колин усети, че ще чуе нещо ново.
— Защото какво? — извика той нетърпеливо.
Мери беше толкова развълнувана, че стана от табуретката, отиде при него и го улови за двете ръце.
— Мога ли да ти вярвам? Аз повярвах на Дикън, защото птиците му вярват. Мога ли да ти вярвам? Напълно? Напълно? — питаше тя умолително.
Лицето й бе толкова сериозно, че Колин едва успя да прошепне:
— Да! Да!
— Добре! Дикън ще дойде утре сутринта да те види и ще доведе животните си.
— О! О! — извика Колин от радост.
— Но това не е всичко — продължи Мери, бледа от вълнение. — Останалото е още по-хубаво. Градината има врата. Аз я намерих. Тя е в стената под бръшляна.
Ако беше здраво и силно момче, Колин сигурно щеше да се провикне: „Ура! Ура! Ура!“, но той беше слаб и истеричен. Само опули очи и се задъха.
— О, Мери! — възкликна той полуразплакан. — Ще я видя ли? Ще вляза ли в нея? Ще доживея ли да вляза вътре? — Той стисна здраво ръката й и я притегли към себе си.
— Разбира се, че ще я видиш! — отсече Мери възмутено. — Разбира се, че ще доживееш да я видиш! Не ставай смешен!
Тя бе тъй лишена от истерични наклонности, държеше се тъй естествено и по детски, че го накара да дойде на себе си, и той започна да се смее. След няколко минути тя отново седеше на табуретката и му разказваше за градината, но вече не както си я представяше, че ще изглежда, а както изглеждаше в действителност. Колин забрави болките и умората си и слушаше в захлас.
— Но тя е точно такава, каквато ти мислеше — каза той най-накрая. — Сякаш наистина я беше виждала. Помниш ли, казах ти това, когато за първи път ми говори за нея.