Търсим космически цивилизации
- Автор: Пацнер Карел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Младенова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсим космически цивилизации». Краткое содержание книги:
По-нататъшните изследвания показаха, че пулсарите са необикновено малки обекти — с диаметър може би 6000 км, така че по размери могат да се сравняват с нашите планети. Намират се на разстояние 1000 до 5000 светлинни години от Слънцето. Затова някои астрофизици смятат, че пулсарите и белите джуджета са едно и също нещо. Белите джуджета са звезди с огромна плътност — около 1 тон на кубичен сантиметър, които са изчерпали запасите си от ядрено гориво.
Когато през май 1968 г. в Ню Йорк се събра първата международна конференция за пулсарите, проф. Ф. Грахам Смит злорадо подхвърли: „Малките зелени човечета се превърнаха в бели джуджета.…“ Скоро се оказа, че Смит и неговите последователи са се лъгали. Пулсарите, от които днес вече са известни няколко десетки, някои дори извън нашата Галактика, са по-скоро бързо въртящи се неутронни звезди, заобиколени от силно магнитно поле. А може да са нещо съвсем друго, което с нашите досегашни знания не можем да си представим. За съжаление те решително не са предаватели на отдалечени разумни същества. Но откриването на пулсарите беше много поучително за по-нататъшното търсене на развити цивилизации. И природата умее да създава сложни космически часовници, затова при изследването на бъдещите съмнителни сигнали ще бъде необходимо още по-голямо внимание. Същевременно започват да ни побиват тръпки: щом природата може да създаде толкова сложни МЪРТВИ форми, как ли биха могли да изглеждат ЖИВИТЕ същества в отдалечените области на Вселената?!
Проф. Морисън е болен от тежка парализа. Без бастун не може да прекоси стаята. Въпреки това от него лъхат енергия, целенасоченост, увереност. Днес той е професор в едно от най-прочутите технически висши учебни заведения в света — Масачузетския технологически институт.
„Защо Дрейк не продължи работата си по проекта OZMA? Нали говореше, че ще продължи да работи, но с по-голям радиотелескоп…“ — попитах го аз в края на август 1968 г., когато в Прага завършваше заседанията си Международният конгрес по астрономия.
„Струва ми се, че няма да го осъществи. Тези опити са много скъпи — имам предвид не парите, а машинното време, което е необходимо на астрономите за изследвания с други цели. Търсенето на сигнали от извънземни цивилизации с една обсерватория не може да има успех. То трябва да се извършва от добре подготвена организация, която да има на разположение уреди от различни станции. Може би такъв проект ще се осъществи през следващите години. Ако се открият следи от органичен живот на Марс, това може да оспори един такъв проект…“
Опитите, осъществени от няколко групи радиоастрономи през шейсетте години, бяха по-скоро технически и социални сонди. Но те недвусмислено показаха, че и с техниката, която имаме на разположение, можем да се надяваме на успех. Наистина засега нямаме никакви ясни, неоспорими доказателства за съществуването на извънземни развити светове. Постепенно се натрупват все повече непреки аргументи — и никакво доказателство, което да свидетелствува против тази хипотеза. Ами ако в космически мащаби важи идеята, изразена от запад-ногерманския астроном д-р Себастиан фон Хьорнер, че „онова, което ни се струва уникално и необичайно, всъщност може да се окаже типично, а може би дори и най-обикновено“? Такъв уникат за нас засега е и земната цивилизация…