Търсим космически цивилизации

N е броят на цивилизациите в Галактиката, които в момента са способни да осъществят контакт с други общества. Колкото по-голям е този брой, толкова по-голяма е вероятността те да се намират на малко разстояние от нас — и по-голяма е надеждата да се установи контакт. Всеки от факторите от дясната страна на уравнението е сложен проблем за някой от участниците в заседанието.

R е скоростта, с която са се създавали звездите на нашата Галактика по време на възникването на Слънчевата система. Това би могло да ограничи броя на звездите, около които през последните няколко милиона години би могъл да се развие разумен живот. Астрономите постигат единодушие в отговора си сравнително скоро. Всяка година в Млечния път възниква приблизително по една нова звезда. Това е и единствената величина от уравнението, определена с известна точност. Всички останали величини са неизвестни или най-малкото спорни. Така че не ни остава нищо друго, освен да гадаем за отговорите въз основа на своя опит.

fp означава процента на звездите със семейства от планети. Но първо трябва да си изясним възникването на звездите и евентуалните планетни системи. От доста време астрономите се опитват да отговорят на този въпрос, но без особен успех. През двайсетте години английските учени д-р Джеймз Джинс и д-р Харолд Джефрийз лансираха идеята, че покрай нашето Слънце е прелетяла друга звезда, която е изтръгнала от него част от веществото му и това е била първоматерията, от която постепенно са се създали планетите и техните спътници. Друг англичанин — проф. Р. А. Литълтън твърдеше, че някога е съществувала една двойна звезда, чиято половина се е сблъскала с трета звезда и от материята, изтръгната при тази катастрофа, възникнали планетите. Всъщност и двете хипотези предполагаха, че възникването на планетните системи е дело на случайността, а не на някакъв закономерен процес. А от това следваше, че планетите във Вселената са малко и че следователно няма закономерни условия и за развитието на живота. През 1939 г. и двата възгледа бяха основно опровергани от д-р Лайман Спицър от Принстънския университет. Той доказа, че горящите газове, изтръгнати от звездата, не могат да послужат като материал за планетна система. Но Скоро Фред Хойл, професор по астрономия и екпериментална философия от университета в Кембридж, създаде нова „експлозивна теория“: единият елемент от системата на двойната звезда избухнал и от неговите останки по-късно се кондензирали планетите. По време на Втората световна война двама учени от двете воюващи страни достигнаха до съвсем нов възглед. Може би техните възгледи се различават в детайлите, но основата е една и съща. Прославеният съветски полярен изследовател и математик Ото Шмит се върна към старата идея, че нашата планетна система се е зародила от сравнително студен облак прах и газ. Проф. Карл фон Вайцзекер, физик, който разработваше по това време атомната бомба за Хитлер, създаде хипотезата, че в първоначалния облак от прах и газ, обикалящ около Слънцето, са възниквали симетрични вихри, под чието влияние този прах се превърнал в планети. Скоро теорията на Вайцзекер беше отхвърлена. Но въпреки това към теорията за облака прах като зародиш на нашата Слънчева система постепенно започнаха да се присъединяват и други астрофизици — включително и Фред Хойл. Повечето астрономи са съгласни с мнението, че планетите са възникнали от мъглявина. Три месеца след заседанието в Грийн Банк на конференция за възникването на планетите (т.е. по космогония) в Ню Йорк този извод бе направен от проф. Аластър Камърън. И понеже в спиралната част на нашата Слънчева система има много такива облаци, специалистите смятат, че при някои от тях всъщност наблюдаваме закономерно развитие на планетни системи.