Оливия Джаулс и развинтеното въображение
- Автор: Филдинг Хелен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оливия Джаулс и развинтеното въображение». Краткое содержание книги:
Дали подозренията на Оливия са поне понякога основателни, или са само плод на развинтеното й въображение? Хелън Филдинг ще даде отговор по свойствения си крайно забавен и остроумен начин, превръщайки Оливия Джаулс в една още по-щура и неуправляема Бриджет Джоунс.
— Какво? — извика Оливия, като избута маската нагоре и пусна пояса с тежестите. — За какво говориш?
Тя направи сигнала за спешно повикване към брега и наду свирката си. Около бараката се мотаеше обичайната група водолази.
— Помощ! — извика. — Акули!
— Какво му направи? — повтаряше разриданият Рик. — Какво направи?
— За какво говориш? — бясна попита тя. — Да не си откачил? Човекът в тунела не беше Дуейн. Беше някакъв с гумена маска. Даде ми от въздуха си, а после започна да се отдалечава заднишком.
— Как ли не. Не може да бъде. Ей! — разкрещя се Рик и замаха към бараката. — Ей, елате насам!
Тя погледна назад и видя перка.
— Рик, млъкни и стой неподвижен.
Без да откъсва очи от перката, тя наду свирката и отново вдигна ръка. За щастие усещането за тревога най-сетне стигна до групата на брега. Някой включи двигателя на корабчето, хора заскачаха вътре и след няколко минути корабчето се отправи към тях. Перката изчезна под водата. Тя сви крака и заплува като гъба, мислеше: Побързайте, моля ви, побързайте, очакваща внезапно движение на мускули и усещането, че плътта й се разкъсва. На корабчето сякаш му трябваше цяла вечност да стигне до тях. Какво ли правеха тия тъпи наркомани?
— Остави бутилките, качвай се — извика й Рик, отново превърнал се в уверения инструктор по гмуркане. Оливия се измъкна от каишите на бутилките и плавниците, посегна към протегнатите през борда ръце и опирайки краката си, се прехвърли вътре и легна на дъното, жадно гълтаща въздух.
Когато се върна на пристана, Оливия седна на пейката с хавлия на раменете и обгърна коленете си с ръце. Целият ужасен ритуал на смъртта и последиците му се разгръщаха около нея. Рик и още един мъж се спускаха от корабчето в морето в предпазна клетка, явно с безнадеждната задача да открият останките на Дуейн. Единственото медицинско лице на Попаян — възрастна акушерка-ирландка, стоеше безпомощно на пристана и държеше чантата си. При звука на сирените Оливия вдигна глава и видя приближаващ се катер със святкащи лампи: медицинският кораб от Роатан, най-големия остров.
— Трябва непременно да легнеш — каза й сестрата и запали цигара. — Трябва да те заведем при госпожица Рути.
— Първо трябва да я разпита полицията — обади се величествено единственият полицай на Попаян.
Оливия смътно осъзнаваше различните разговори и теории, които набираха скорост около нея: Дуейн още бил друсан след снощи; излязъл сам; крещял как ще даде урок на хората на Ферамо. Може да се е порязал и да е събрал акулите около себе си, или пък да е налетял на някого от хората на Ферамо и да се е наранил. Гласовете им се снишиха, когато заговориха за фигурата в тунела. Едно от момчетата нервно я докосна по рамото, точно по опареното от огнения корал място. Тя лекичко простена.
— Рейчъл — прошепна момчето, — извинявай, че те питам, но сигурна ли си, че човекът в тунела не беше Дуейн? Може акулата да го е дърпала назад.
Тя поклати глава.
— Не знам. Онзи беше облечен с цял костюм и маска на главата. Не мисля, че беше Дуейн. Ако беше, щеше някак си да ми го покаже. Освен това акулите не плуват в тунели, нали? А и гл… — гласът й се пречупи — …главата беше без качулка.
Когато се прибра, госпожица Рути се занимаваше с печене. Тави с кифлички и кейкчета бяха наредени върху печката и боядисаната в жълто ракла, миришеше на канела и подправки. Сълзи започнаха да боцкат очите на Оливия. В нея нахлуха детските образи за уют: хижата в Биг Иър, къщата в Удънтопс, майка й пече, когато тя се връща от училище.
— О, Боже, седни.
Госпожица Рути забърза до едно чекмедже и донесе спретнато изгладена и сгъната носна кърпичка с избродирано цветче и инициала „Р“ в ъгълчето.
— Дево Марийо, Майко Божия — рече тя и извади лепкав на вид кейк от тенекиена кутия. — Ето, ето. А сега да си направим по чаша хубав чай.
Отряза на Оливия дебело парче от кейка, сякаш единственият цяр за виждането на отрязана глава бе лепкав кейк с чаша чай. Което, реши Оливия, като отхапа от най-вкусния, най-бананов кейк на света, не беше далеч от истината.
— Днес има ли полет оттук? — тихо попита тя госпожица Рути.
— Разбира се. В повечето дни излита следобед.
— Как да си резервирам място?
— Просто остави багажа си на стъпалата и Педро ще почука на вратата, когато мине с червения пикап.
— А как ще разбере дали да спре? Откъде ще знае, че искам да взема самолета? Ами ако е пълен?
Госпожица Рути за пореден път я погледна, сякаш беше тъпа.
Почукването на вратата дойде малко след три. Червеният пикап беше празен. Оливия гледаше как любимият й бежово-зелен сак бива метнат отзад, после седна до шофьора, стиснала иглата за шапка в дланта си, прокарваща палеца си по долната част на шпионския пръстен, писалката с лютивия спрей, скътана в джоба на шортите. Денят бе идеален: синьо небе, пеперуди и чуруликащи птички, носещи се над диви цветя. Красотата и покоят бяха неземни, успокояващи. Видя надписа за Робинзон Крузо и мостчето към самолетната писта и започна да си събира нещата, но пикапът зави надясно.