Оливия Джаулс и развинтеното въображение
- Автор: Филдинг Хелен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оливия Джаулс и развинтеното въображение». Краткое содержание книги:
Дали подозренията на Оливия са поне понякога основателни, или са само плод на развинтеното й въображение? Хелън Филдинг ще даде отговор по свойствения си крайно забавен и остроумен начин, превръщайки Оливия Джаулс в една още по-щура и неуправляема Бриджет Джоунс.
Алфонсо пак подкара лодката и я загледа с мазната си усмивка.
— Това е прекрасна изненада!
Прииска й се пак да й се повръща. Следващия път ще го направя наистина. Право върху шортичките му.
Когато заобиколиха носа, пред тях се разкри идилична ваканционна сцена: бял пясък и тюркоазено море, къпещи се, пляскащи и смеещи се на плиткото веселяци. На Оливия й се прииска да изтича до брега и да заудря всички с крясъци: „Това е зло, зло! Това е построено с убийства и смърт!“
Лодкарят се приближи до кормилото и предложи да поеме управлението, но Алфонсо нетърпеливо го отпрати и с рев се понесе към пристана като в реклама за ментови бонбони за смукане след вечеря, душ-гел или избелител на зъби. В последния момент той осъзна, че не е преценил разстоянието. Зави рязко наляво, разхвърля плуващите с шнорхели и едва се размина с един воден скиор, после направи хаотичен кръг, който накара морето за закипи, и угаси двигателя със съвсем малко закъснение, така че все пак се забиха в пристана. Той изруга.
— Майсторска работа — изкоментира Оливия.
— Благодаря — засия Алфонсо, неусетил иронията. — Добре дошли на Исла Бонита.
Оливия въздъхна тежко.
Когато стъпи на твърда земя върху пристана, слънцето започна да суши подгизналите й дрехи, морската болест се отдръпна и тя реши, че нещата не стоят чак толкова зле. Чаровен младеж по бермуди взе багажа й и й предложи да я заведе до стаята й. Чаровните млади пикола сякаш се превръщаха в лайтмотив на пътуването й. Сети се за онзи в „Стандарт“ с неестествено сините очи, силните мускули, бакенбардите и козята брадичка и си напомни непременно да провери за бръмбари в стаята си. И изведнъж й проблесна: Мортън с неговата изрусена късо подстригана коса и сивите, умни очи; закачуленият гмуркач със спокойните нетрепващи очи зад маската; пиколото в „Стандарт“ със стегнатото тяло и яркосините очи, които не се връзваха с цвета на окосмяването по лицето му. Имаше едни неща, които се наричаха цветни лещи. Всички те бяха един и същи човек.
Опита да се успокои, докато гледаше подозрително настоящия пиколо, последва го по редица от дървени пътеки с въжета вместо перила. Курортът бе приказно екологичен, рай за босоноги — пътеките бяха застлани само с парченца кора от дървета, имаше слънчеви батерии, знаци, издълбани в дървени табели, закачени по дърветата. Зачуди се дали има засадени спретнато етикетирани рицинови растения и си отбеляза сутринта да се поразходи сред природата и да провери за умрели кози.
Стаята й, или по-точно апартаментът с изглед към океана, се намираше на разстояние от плажа и стоеше на колове на ръба на джунглата. Разочарова се, че не е в една от колибите близо до морето, но дори Оливия разбираше, че при тези обстоятелства може би не е удобно да иска да й сменят стаята. Постройката беше изцяло от дърво и слама, спалното бельо и мрежите против комари бяха в бяло и бежово. По възглавницата й бяха пръснати жасминови цветчета. Стените бяха нацепени, за да позволят на морските бризове да обединят сили с вентилатора на тавана. Банята беше с модерни хромирани кранове, дълбока порцеланова вана с джакузи и отделен душ. Всичко бе крайно стилно. Но тоалетната хартия не беше сгъната на спретнат остър ъгъл. Всъщност изобщо не беше сгъната. Беше оставена да виси от ролката.
— Господин Ферамо помоли да се присъедините към него на вечеря в седем часа — каза пиколото с хитра усмивчица.
Ще ме отрови — помисли тя. — Ферамо ще ме отрови с рицин в солта. Или ще ми поднесе отровената коза на О’Райли. Или ще извади кислородно-ацетиленова бутилка и ще ме запали.
— Много мило. Къде?
— В апартамента му — намигна й пиколото.
Тя се опита да не потрепери. Мразеше хората, които намигат.
— Благодаря — рече тихо.
Не беше сигурна дали следваше да му даде бакшиш, но реши, ако бърка, да сбърка по посока на щедростта и му подаде петдоларова банкнота.
— А, не, не — отказа той с усмивка. — Ние тук не вярваме в парите.
Да бе.
Беше чудесно да разполага с истински душ: от него падаше мощна струя, имаше странични дюзи и хромирана глава колкото чиния. Изкъпа се, без да бърза, изми си косата, насапуниса се, изплакна се, намаза се с овлажнител за кожа, после се уви в пухкавия кремав халат и мина боса през дървения под до балкона, където напръска китките и глезените си с препарат против комари с надеждата, че ще подейства и на ислямските убийци на водолази.
Вече беше тъмно и джунглата ехтеше от звуците на жаби и цикади. Запалени факли осветяваха пътеките към морето, басейнът просветваше в тюркоазено сред палмите, а въздухът сладко ухаеше на жасмин. Пленителни кухненски миризми долитаха откъм ресторанта заедно с мъркането на доволни гласове. „Това е прелъстителното лице на злото“, каза си тя и влезе решително в стаята да потърси детектора-на-бръмбари-тире-калкулатор, който беше купила от шпионския магазин на булевард Сънсет.