Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
Защото след като договорът беше разбран и приет устно, се налагаше друга предохранителна мярка — Програма за специален достъп — одобрение, което бе по-трудно за получаване и от първото. Едва след изчистването на последните детайли и подписването на договора новобранецът се откарваше в базата при Грум Лейк и му се казваше зашеметяващата истина за дейността. Това се правеше от шефа на отдел „Кадри“, контраадмирал със сериозна до смърт физиономия, който стоеше зад бюрото си в пустинята като извадена от водата патица и си мечтаеше да получава по стотачка всеки път, когато чуе: „Мамка му, изобщо не предполагах подобно нещо!“
Марк пое по-спокойно дъх, когато мина през скенера, без да задейства алармата. Наблюдателите и Малкълм Фрейзър също не заподозряха нищо. Първият асансьор чакаше. Когато се напълни с първата дузина служители, вратата се затвори и кабината полетя шест етажа надолу през множеството нива бетон и стомана, след което забави ход и спря пред главната изследователска лаборатория. Самият трезор бе още осемнайсет метра по-надолу, с внимателно поддържана температура и влажност. Струвалото милиарди преустройство в края на 80-те добави към него гигантски абсорбатори на ударни вълни от земетръси и ядрени взривове. Технологията бе закупена от японците, които бяха най-добрите в смекчаването на сеизмичните вълни.
Малцина служители имаха причини да посещават трезора. В Зона 51 обаче имаше традиция. Първия ден изпълнителният директор качваше новобранеца в специалния асансьор до долното ниво, за да я види.
Библиотеката.
Въоръжени наблюдатели стояха до стоманената врата и се мъчеха да изглеждат колкото се можеше по-свирепо. Вкарваха се кодове и тежката врата безшумно се отваряше. Новобранците попадаха в огромната, меко осветена зала, тиха и тържествена като катедрала, и замръзваха благоговейно пред онова, което виждаха пред себе си.
Днес в асансьора имаше само един от групата за защитни алгоритми — математик на средна възраст със съмнителното име Елвис Брандо, който нямаше връзка нито с единия, нито с другия притежател на имената.
— Как си днес, Марк? — попита той.
— Чудесно — отвърна Марк, едва успявайки да потисне пристъпа на гадене.
Долу всичко беше окъпано в ярка неонова светлина. И най-тихите звуци отекваха по непокритите подове и сините като на лудница стени. Кабинетът на Марк беше един от няколкото покрай голямото централно помещение, нарочено за конферентна зала на групата и с места за по-нископоставените техници. Беше малък и претъпкан, същински килер в сравнение с простора на последния му кабинет в Калифорния с изглед към кампуса и грижливо поддържани полянки и проблясващи езерца. Бюрото и мебелите бяха евтини и покрити с блестящ фурнир, но столът му бе скъп и ергономичен — единственото удобство, за което лабораторията не се скъпеше. В Зона 51 имаше какви ли не вехтории.
Марк включи компютъра си и влезе в мрежата с парола и скенер на пръстите и ретината. На началната страница се мъдреше наперената емблема на ВМС. Погледна към общото помещение. Елвис вече се беше навел над работната си станция в кабинета в ъгъла. Останалите от отдела все още не бяха минали проверката, а най-важното бе, че шефката на групата, Ребека Розенберг, бе в отпуска.
Нямаше нужда да се безпокои от чужди погледи. Както горе, така и тук долу си беше самотник. Колегите обикновено го оставяха на мира. Не даваше ухо на клюките, нито завързваше празни разговори. През обедната почивка обикновено сядаше някъде настрани в огромната столова и си вземаше списание от рафтовете. Преди дванайсет години, когато за пръв път пристигна в базата, бе направил няколко тромави опита да се сближи с останалите. Някой го попита дали няма нещо общо с антарктическия изследовател Шакълтън и той бе потвърдил, за да надуе самочувствието си, след което разказа някаква жалка семейна история, включваща прачичо от Англия. Не след дълго един от компютърджиите се разрови в базите данни, извади на бял свят генеалогията му и го изобличи като лъжец.
Цели дванайсет години бе идвал тук и бе вършил работата си — при това добре. В института за следдипломна квалификация и по-късно в компаниите в Силиконовата долина си беше изградил репутация на един от най-видните специалисти по сигурност на бази данни в страната и авторитет в защитата на сървъри от неоторизиран достъп. Именно затова така го искаха в Грум Лейк. Отначало не му се нравеше, но в крайна сметка се поддаде на изкушението да работи нещо секретно и жизненоважно като контрапункт на еднообразието и предсказуемостта на иначе лишения му от корени живот.