Библиотеката на мъртвите

Йосиф бе чувал за момчето, но никога не го бе виждал. Намери го за твърде обезпокоителна гледка. Имаше някаква студена лудост в него, усещане, че малкият му, груб живот не е бил благословен от Божията топлина. Името му, Октавус, или осмият, му бе дадено от Уберт в нощта на раждането му. За разлика от близнака си, изчадието, което бе унищожено за добро, животът му би трябвало да бъде блажено обикновен, нали така? В края на краищата, осмият син на седмия син е просто поредното дете, макар и родено на седмия ден от седмия месец на седемстотин седемдесет и седмата година след раждането на Господа. Уберт се молеше да стане силен и можещ, каменоделец като баща си и братята си.

— Защо си го довел? — попита Йосиф.

— Искам да го вземеш.

— Защо да взимам сина ти?

— Вече не мога да го гледам.

— Но ти имаш дъщери, които да се грижат за него. И осигуряваш храна на дома си.

— Нуждае се от Христос. А Христос е тук.

— Но Христос е навсякъде.

— Но тук е най-силен, приоре.

Момчето се отпусна на колене и докосна прахта с кокалест пръст. Започна да го движи в малки кръгове, да рисува нещо по земята, но баща му го хвана за косата и го дръпна да стане. Детето трепна, но не издаде нито звук въпреки жестокото отношение.

— Момчето се нуждае от Христос — настоятелно повтори бащата. — Искам да го посветя на Църквата.

Йосиф бе чувал да се говори, че момчето било странно, не говорело и сякаш било погълнато от собствения си свят, без да проявява абсолютно никакъв интерес към братята и сестрите си, нито към останалите деца в селото. Бяха го кърмили, макар да не се хранеше добре, и дори сега, вече петгодишно, ядеше едва-едва и без удоволствие. Дълбоко в сърцето си Йосиф не беше изненадан от това какво е излязло от детето. В края на краищата, беше видял със собствените си очи необичайната му поява на този свят.

Абатството редовно приемаше деца, макар че не окуражаваше активно тази практика, тъй като тя изискваше ресурси и отклоняваше сестрите от другите им задачи. Селяните най-вече искаха да оставят умствено и физически увредените си деца пред портите. Ако сестра Магдалена можеше да се наложи, всички те щяха да бъдат върнати, но Йосиф бе мекушав и вземаше присърце най-нещастните Божи създания.

И все пак, това създание го тревожеше.

— Момче, можеш ли да говориш? — попита той.

Октавус не му обърна внимание и остана да гледа шарката, която бе нарисувал.

— Не може — каза Уберт.

Йосиф нежно хвана детето за брадичката и повдигна лицето му.

— Гладен ли си?

Тъмните очи се извърнаха настрани.

— Знаеш ли за Христос, нашия Спасител?

Йосиф не долови нищо, дори най-лекото трепване.

Бледото лице на Октавус бе tabula rasa, чиста дъска, по която не беше написано нищо.

— Ще го вземеш ли, приоре? — умолително попита мъжът.

Йосиф пусна брадичката на момчето и то веднага клекна отново и започна да рисува с мръсния си пръст.

По сякаш изсеченото с длето лице на Уберт се стичаха сълзи.