Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
— Мене не ме е страх, дядо Тодоре.
— Не те е страх, не те било страх. И мене ме е страх. Нощно време е, всякакви хора скитат. — Той се качи на кабриолета, като остана прав, стъпил с единия си крак на стъпалото. — Карай сега! Ще дода донейде с тебе. Тъй не бива то…
Дали беше случайно, или какъвто си беше хитрец, беше поусетил нещо, Нона не знаеше, но в гласа на Кутмака имаше нещо тъй сърдечно, тъй благо, че Нона се трогна и усети да я задавя плач.
— Ти, Ноне, мене слушай, пази се — говореше той. — Пази се най-много от хората. Не те било страх, как да не те е страх, нощя е. И знаеш ли какво стана? Сега бях в Сеново. Гърдю да земе да се напий, че да земе да се скара с кмета. Гръмнал отгоре му. Не го ударил, ама гръмнал, па ударил да бяга през границата. Май че го хванали, тъй казаха.
— Хванаха го, дядо Тодоре — каза Нона. — Аз бях там.
Кутмака зацъка с език.
— Май с човек! Тъй ще свърши, като куче. Ти знаеш ли, Ноне — заговори високо Кутмака, — дето ти бях казвал, че той ми се сърди, то не е само зарад Якуба, и друго има. Когато го пуснаха от тюрмата, майка ти беше жива още, чакаме го ний да си доде в село, а него го няма. Еднъжка, по харман, Тошо, батю ти, ми каза: намерихме си, кай, дядо Тодоре, един барабанджия за вършачката, здраве му кажи, премята, кай, снопите като нищо. Чакай, рекъх, да видя и аз тоз юнак. Гледам го, гледам — Гърдю. Турил си чер ни очила — нали всички барабанджии си турят очила да не ги удря зърното в очите, — турил си очила, пуснал брада, ама познах го — Гърдю бе, Гърдьо, ти ли си? Не съм, кай, Гърдю аз, мене ме викат Димо.
Нона се пообърна и се вслуша по-внимателно.
— Бе, Тошо, казвам, Гърдю е. Не е, кай, Гърдю той. Че като му смъкнах очилата — Гърдю. Изпъди го баща ти на часа. Един чиляк кога се предреша, кога си преправя името, той добро не мисли.
Нона не понасяше мъката, която я душеше. Добре, че както вървеше кабриолетът, Кутмака скочи и изведнъж остана назад в тъмнината.
— Хайде сега, Ноне, оттук натъй може да си идеш самичка. Много здраве на татка ти. Аз утре ще дода къде вас.
Близо до кладенеца Нона срещна Малина и Мурада; и двамата бяха излезли, изпратени от Манолакя да я посрещнат. Нона остави кабриолета на тях, а сама тръгна към къщи.
Глава 21
Манолаки още седеше на чардака. Нона мина покрай него, той не й каза нищо. Колкото и да биваше ядосан за нещо, свършеше ли се добре, той вече не споменаваше за него. Нона влезе в стаята си и без да пали лампата, хвърли се на леглото. Една мисъл беше завладяла всецяло ума й: да бяга, да замине оттук, да не стои нито ден повече в чифлика да телеграфира на Жан, наместо да идва тук, да си стои там, а тя да замине при него. Да измисли някаква причина — баща й нямаше да се възпротиви към нея, както беше към майка й, той е мек и отстъпчив. Тая мисъл я успокои. Тя стана, запали лампата, погледна се в огледалото, пооправи косите си и се усмихна. Безгрижието лесно я завладяваше, тя усети да я понася лудешки порив на веселост, запя и мина в другата стая.
— Ноне, де беше? — попита я загрижено Санка. — Защо закъсня?
— Закъснях, защото… Ах, Санке, да знаеш какво стана в Сеново, на границата.
Все тъй загрижено Санка я погледна и почака.
— Гърдю, Санке, нали го знаеш, се напил — той все пиян ходи, стрелял върху кмета, после хукнал да бяга през границата. Войниците му викат „стой!“ — той бяга, викат му „стой!“ — пак бяга. И стрелят. Не е убит, ранен е. И аз го видях, Санке — продължи след малко Нона, като се усмихна дяволито. — Не беше още изтрезнял, бълнуваше ли, не знам, лежеше със затворени очи и си приказваше самичък. И знаеш ли какво каза?
Нона се поогледа, като че се боеше да не я чуе някой, доде близо до Санка и й пришепна нещо на ухото Санка остана като гръмната.
— Ноне, какво приказваш!
— Туй се казва любов, Санке! — заговори шепнешката Нона. — Да остарееш, да лежиш в затвора, да те гонят, да те стрелят и пак: Антица и Антица.
— Ноне, мълчи, Ноне — замоли й се Санка. — Не бива да приказваш тъй, не е хубаво да приказваш тъй.
Но Санка не се безпокоеше толкоз от туй, което говореше Нона, колкото от това трескаво възбуждане и неестествена веселост, в която Нона се намираше. Говореше и се смееше, а очите й, черни и дълбоки, си оставаха все същите, те не се смееха. Санка разбираше, че се е случило и нещо друго, което Нона не искаше да каже. Когато седнаха да вечерят — Тошо беше в града, — Нона все тъй много говореше и се смееше. И докато се смееше — ще замълчи и ще се замисли. Тя все позагатваше за туй, което беше станало в Сеново, и, колкото Санка и да я възпираше с очи, тя не се удържа и каза:
— Тате, знаеш ли какво станало в Сеново? Гърдю и кмета се скарали и се сбили.