Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
Тя разказа случката тъй, както беше я разказала и на Санка. Манолаки я слушаше и продължаваше да си яде спокойно. Когато Нона свърши, той нея попита за нищо и все тъй си мълчеше. Към края на вечерята само, като туряше цигара на дебелото си кехлибарено цигаре, той каза:
— Е, умрял ли е онзи хайдутин?
— Не, тате, нищо не му е. Казват, че ще оздравя.
Манолаки излезе на чардака. Вечерта беше топла. Нона слезе на двора и взе да се разхожда в тъмнината под бряста, след туй излезе и се спря отвън пред портата. Щом остана сама, болката й отново се събуди, по-остра, по-страшна. Месецът беше слязъл съвсем ниско и току под него се тъмнееше облият силует на могилата, и на върха й, като черна игла, стърчеше паметникът. Да беше рано, Нона би отишла на могилата. Колкото пъти беше ходила досега, откакто беше се върнала, на гроба на майка си, ни веднъж не беше плакала. А сега искаше да иде там, да падне на земята, да прегърне студения камък и да плаче.
Отдолу, откъм кладенеца, с пушка, преметната през рамо, се зададе нощният пазач на чифлика, Глуханека.
— Какво правиш, Ноне — каза той и лулата му светна, — звездите ли гледаш? Колко съм се мъчил и аз да ги преброя, ама не мога, много са.
— Портата ли ще затваряш, дядо Паскале?
— Че мисля да я затворя. Който е добър чиляк, влязъл е вече, който е лош, нека си седи вън. Аз тъй зная.
Глуханека обичаше да бъбри, а на Нона не й се приказваше сега. Тя влезе пак в двора. Висок и тъмен се изправяше брястът. Под надвисналите му клони светеха два прозореца — Санка и Манолаки бяха се прибрали. Някакво птиче изцъртя в тъмния шумак на дървото, изпърпораха криле, след туй всичко пак се умири. Към дама изцвили кон, чу се гласът на Мурада. Зад Нона издрънка нещо желязно и падна на земята — Глуханека пусна кучетата. Те заиграха около Нона, след туй се изгубиха из двора.
Нона се прибра в стаята си, не запали лампата и седна на леглото. Досега повече от любопитство, без да се вглъбява и да търси кое е добро и кое зло, тя слушаше всичко, което й разказваха за майка й. Тя подпитваше и можа да научи и туй, което отначало не искаха да й кажат. Сега всичко туй й се видя в друга светлина. Гърдю не току-тъй беше убил Якуба, той не обир е искал да прави, когато са го хванали със стълбата под прозореца на майка й. Току-що излязъл от затвора, както преди малко беше й разказал Кутмака, той пак се озовава, предрешен и с очила, в чифлика. „С Антица те бяха си дали дума“ — казваше Кутмака. Отхвърлила ли беше Антица тия кратковременни връзки, или и отпосле му е давала някакви надежди? И той не е би днешният Гърдю, а силен, млад и хубав мъж. А дядо Христо? Случайно ли е туй, дето той от двадесет години е напуснал жена, деца и не се е връщал при тях? Защо е тая скръб в очите му и защо тъй често приказва все за нея, за Антица? А Кутмака? И той през целия си живот се е въртял около чифлика като вързан. Нона като че виждаше майка си. Каква сила е тласкала тая жена ту към един, ту към други мъж? — помисли си Нона и изтръпна.
В съдбата на майка си тя виждаше своята собствена съдба. До вчера тя имаше връзки с Йосифа, днес с Галчева. А пък е годеница и мислеше, че не лъже, когато казваше, че обича годеника си. Нейното лекомислие не е ли лекомислието на Антица?
Но тя си спомни за дяда Веля, който от десет деня път беше дошел да запали свещ на гроба на Антица. Спомни си безброй селяни и селянки, които бяха видели добро от Антица и още я благославяха. Кой носеше тия китки от чемшир на гроба на Антица, кой палеше свещи там, без никой да го види? „Който додеше в чифлика за нещо, Антица не го връщаше празен“ — тъй казваха. Антица ще пригледа болни, ще зарадва сираци, ще даде хляб на гладни. За всекиго Антица имаше добра и сладка дума — тя, чернооката, хубавицата, усмихнатата Антица, дъщерята на дядо Кралю воденичаря, господарката на Исьоренския чифлик. „О, майко, не си грешница ти, светица си!“ — пришепна Нона, хвърли се върху възглавницата и заплака.
След малко тя стана и запали лампата. По-спокойна беше, но мисълта, че ще трябва да замине, не я оставяше. Тя отиде до вратата и се ослуша: в къщи беше тихо. Тя заключи предпазливо вратата, измъкна един-два куфара и се залови да нарежда вещите си за път.
Стана късно, целият чифлик утихна, само тя стоеше още и караше Глуханека да се чуди защо нейният прозорец свети. Най-после тя се умори и си легна. Не можа да заспи скоро, заспиваше и се събуждаше често, като не знаеше будна ли е била, или е спала. Най-после, на разсъмване, заспа дълбоко.
Когато се събуди, беше вече към обед. Санка почука на вратата. Нона стана и й отвори.
— Какви са тез куфари? Какво си правила? — учуди се Санка.
Нона също погледна куфарите и разбра, че няма да замине.