Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
— Моля ви, г-це, една минута само — настоя Галчев. — Няма защо да бързате, аз ще ви придружа. Една минута само, елате!
В гласа на Галчева имаше не само настойчива молба, а и едва сдържано вълнение. Нона се поколеба за миг, но доде и седна на пейката. Тя се загледа пред себе си и се усмихна. Не каза нищо, чакаше да заговори Галчев.
— Много добре направихте, че додохте днес — започна Галчев. — Аз много се радвам… аз ви чаках, исках да ви видя. Аз също като оня наш колега, офицера от Енидже, мога да кажа, че съм щастлив. — Гласът на Галчева потрепера. Нона дори чу как поема дъха си. Тя погледна към червеното небе, което все по угасваше.
— Аз трябва да си ходя — тихо каза тя.
— Г-це Нона, моля ви почакайте. Има време. — Галчев позамълча и се премести по-близо до нея. — Г-це Нона, искам да ви кажа нещо, моля ви да не се сърдите. Аз знам, че вие не сте свободна, разбирам, и туй, което ще ви кажа, не ви задължава с нищо. Но аз искам да ви го кажа. Аз се борих със себе си, но не успях, то стана против волята ми, против усилията ми.
— Г-це Нона, все пак аз съм щастлив, че ви срещнах, че ви видях. Г-це Нона… — той взе ръката й. Нона не се възпротиви, но продължаваше да гледа пред себе си. — Аз не мога да се надявам, зная, но аз ви обичам, още от първата минута, обичам ви…
Той подигна ръката й и я допря до устните си. Нона стана и не изтегли ръката си, която Галчев все целуваше. Като гледаше настрана, тя тихо и уплашено прошепна:
— Аз трябва да си ходя.
Неочаквано тя се обърна към Галчева, развълнувана, с полуотпуснати клепачи, прегърна го с две ръце и взе бързо и страстно да го целува, докато я целуваше и той. След туй тя се изтръгна от прегръдките му, избяга на десетина крачки от беседката и му извика:
— Да не смейте да дохождате при мене! Стойте си на мястото!
Галчев се спря. Изведнъж някъде наблизо се чуха гърмежи от пушка. В поста войниците се разгълчаха, залаха кучета, Хубен викаше: г-н подпоручик! г-н подпоручик! Галчев стана и мислеше вече да отиде към поста, когато се показа подофицерът Левашки.
— Г-н подпоручик! — извика той и се спря на другия край на поляната. По самото му лице се познаваше, че се е случило нещо особено. Още един гърмеж проеча все тъй наблизо и екът премина като вихрушка над върховете на салкъмите.
— Боже мой, какво става? — прошепна Ноиа. — Що ми трябваше да дохождам!
Галчев отиде при Левашки. Ниско, все със същото обтегнато лице, той му доложи нещо. Галчев се върна при Нона.
— Не бойте се, нищо няма — каза той, като се усмихваше, за да се покаже спокоен. — Дребна работа ще е. Навярно войниците са стреляли на някой заяк. Елате да отидем горе. Ще ме почакате една минута, аз ще се върна веднага.
От стълбите Нона видя, че няколко войници тичаха надолу по границата, други излизаха с пушки от поста, като набързо се настаняваха. Един войник отвързваше кучетата, които подскачаха и лаяха.
— Не бойте се, г-це, нищо няма — успокояваше Галчев Нона, като я въведе в стаята си. — Вие тука сте в пълна безопасност. Аз ей сега ще дода.
Галчев излезе. На първо време Нона се успокои, тя повярва на Галчева, че наистина може нищо да няма. От друга страна, нея още я занимаваше онуй, което беше се случило преди малко. Тя го предвиждаше, тя го чакаше, като на шега и с весела безгрижност, както винаги, но сега, след като беше станало вече, тя се изненада и сепна. Дълбоко в себе си тя чувствуваше тръпки на остра болка, надигаше се един глас на неодобрение, на укор, но всичко туй се замъгляваше в радостното вълнение, което я държеше. Сега тя вече не мислеше за себе си, а се боеше да не се случи нещо на Галчева, стана и отиде на прозореца. Вън беше притъмняло и не се–виждаше нищо. Около поста беше утихнало.
Изведнъж се зачуха гласове, приближиха се и долу влязоха наведнъж много хора. „Полека! Полека го сложете!“ — чу тя гласа на Галчева. Някой тежко изохка. Нона се ослуша и потръпна от страх. Тя разбра, че се е случило нещо лошо, напрягаше слуха си да чуе какво се говори, но след гласа на Галчева всичко замлъкна. Чуваха се само бързи стъпки, влизаха от една стая в друга, нещо вършеха.
Нона искрено се разкая, задето беше дошла тука. Тя погледна към прозореца — беше тъмно, Галчев не дохождаше. Нона ту сядаше, ту ставаше, ту отиваше до вратата и се ослушваше. Долу ставаше нещо, но какво, не можеше да се разбере. Най-после Нона реши да не чака вече, да излезе, да намери кабриолета си и да си замине. Тя беше отворила вече вратата, но чу, че иде някой, и се дръпна навътре. Влезе Галчев.