Работилницата на дявола
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Работилницата на дявола». Краткое содержание книги:
Стивън Канел е автор на бестселърите „Храна за акули“, „Мошеникът“ и „Да яхнеш змията“.
Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
— Съжалявам — тихо каза Стейси. Крис кимна и се унесе в спомени.
Докато го чакаше да се овладее, тя изведнъж се сети за нещо, което Макс й бе казал за странния синдром на ветераните от войната в Персийския залив.
— В Хънтсвил, Тексас — бавно започна Стейси, — е избухнала епидемия от нещо, което приличало на синдрома от Персийския залив. Заразили са се над двайсет души. И там имало затвор като във Ванишинг Лейк и тайни научноизследователски лаборатории, финансирани от университета „Сам Хюстън“. Според статиите във вестниците, които прочетох, медицинският персонал на затвора внезапно е бил преместен и за една нощ заменен от лекари от университета „Сам Хюстън“. Новите учени били бивши военни. Там явно са извършвали свръх секретни експерименти. Всичко това щеше да бъде потулено, ако неколцина от цивилните служители на затвора не проявили същите симптоми като на затворниците и не се наложило да бъдат закарани в местни болници. Няколко от цивилните починали. Болестта приличала на синдрома от Персийския залив — болки в мускулите, повръщане, общо физическо неразположение и умора. Някои имали ужасни обриви и рани по телата. Странното е, че това се е случило през 1985-а, цели шест години преди войната в Персийския залив.
— Но как е станало?
— През 1985 година Саддам Хюсеин беше съюзник на Съединените щати. Ирак водеше война с Иран, а Иран държеше американски заложници. В Ирак е имало бивши американски военни, действащи като „съветници“. Вероятно Щатите са доставяли химически оръжия на Саддам Хюсеин, за да ги използва срещу иранците. Пентагонът започна да бомбардира иракските складове за биологични оръжия шест години по-късно, в края на войната в Персийския залив, а после се правеха, че не знаят нищо за синдрома.
Крис се замисли върху това. Бе изял само една хапка от хамбургера си и сега го остави и бутна чинията си настрана.
— Хайде да увием храната за вкъщи. Не съм гладен — каза Крис. Изпитваше непреодолимо желание да пийне алкохол, за да успокои нервите си.
Стейси направи знак на сервитьорката, която занесе хамбургерите в кухнята, за да ги опаковат.
— А коя си ти? Явно не си провинциалистка, която сервира хамбургери в планински ресторант. Да не си правителствен шпионин или нещо подобно?
— Не — усмихна се Стейси. — Аз съм почти доктор по микробиология. Бях на косъм от защитата на доктората си.
— И не защити?
— Това е дълга история.
Крис не настоя да знае повече и млъкна. Погледът му беше унесен, сякаш се бе пренесъл някъде далеч. Стейси изведнъж си спомни за доктор Мартин Дък във Форт Детрик и за аутопсията, която той правеше на шимпанзето — шимпанзето с гроздове от тумори в кръвоносните съдове. „Изследваме пиридостигмин бромида, съдържащ се в препарат против насекоми, който използвахме по време на войната в Персийския залив. Мисля, че по погрешка се забърка неприятен коктейл от химични съединения… Прилича на състоянието на някои от децата на ветераните от Персийския залив“ — бе казал той.
Сервитьорката се върна и сложи на масата опакованите хамбургери. Стейси плати сметката и двамата с Крис станаха.
— Да вървим — каза тя. — Имаме много работа.
Уендъл Кини пристигна в моргата в Санта Моника малко след девет вечерта.
Забърза към асансьора и се качи на третия етаж. Озова се в чакалня с прозорци, които гледаха към океана. Не бе идвал тук и се огледа, за да види някой, който да му каже къде да се преоблече. Доктор Уелш го бе поканил да присъства на аутопсията. Кини видя загорял от слънцето чернокос мъж, облечен в костюм на Армани и фланелка, който се бе вторачил в океана. Когато Уендъл мина покрай него, мъжът не се обърна.
След десет минути Кини си сложи престилка и надяна хирургични ръкавици. Лаборантката го заведе в зала В за аутопсии на втория етаж. Той бързо влезе и видя, че аутопсията вече е започнала. Извършваше я доктор Уелш, който тъкмо разрязваше гръдната кост с електрически трион „Страйкър“.
В помещението имаше още един човек. Той и доктор Уелш си бяха сложили обикновени очила и маски вместо високоефективните филтърни маски, каквито бе препоръчал Уендъл.
— Трябва да има максимална стерилност — каза той.
— Как си, Кини? — попита Уелш. — Ела при нас. Не се тревожи. Ще действаме бавно и изключително предпазливо.
Доктор Уелш бръкна в гърдите, за да извади сърцето, и започна да прерязва аортата.
Когато аутопсията започна, Нино Десилва бе стигнал до третия етаж. Беше неделя вечер — обикновено неработно време в моргата. През почивните дни се извършваха само спешни аутопсии. Биологичният риск представляваше такъв спешен случай, но малцина служители бяха дежурни. Нино Десилва бе разделил четиричленния екип. Люк Питърсън беше с него, а Калвин Уотс и Томи Спаркс вече бяха влезли в залата за аутопсии. В коридора нямаше никого, затова Нино Десилва бързо изскочи от стълбището и лесно преодоля съпротивата на единствената медицинска сестра в стаята за персонала. Тя изгуби съзнание и той завърза устата, ръцете и краката й, после двамата с Питърсън слязоха на втория етаж.