Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Като човек, способен с първия изстрел да улучи сърцето, защо не стреляхте в ръката му, за да избиете пистолета, сър Джон?
— О, разбирам. — Аткинсън току-що беше допуснал грешка. — Ще ми се да решите точно какво искате.
— Какво? — Адвокатът беше изненадан.
— Мистър Аткинсън, преди малко казахте, че съм се опитал да убия вашия клиент. Намирах се на една ръка разстояние, но не го убих. Значи съм слаб стрелец. Но смятате, че мога да улуча човек в ръката от пет-шест метра разстояние. Тези неща не стават така, сър. Аз или съм добър стрелец, или лош, но не и двете. Освен това да се стреля в ръка, за да се избие пистолет, става само във филмите. Там положителният герой може да направи това, но в телевизията, не и в истинския живот. С пистолет човек се цели в центъра на мишената. Това направих и аз. Показах се зад колата, за да мога да стрелям по-добре, и се прицелих. Не мога да кажа със сигурност, но ако Маккори не беше обърнал пистолета си към мен, вероятно нямаше да стрелям. Само че той се обърна и стреля, както можете да забележите от рамото ми, и аз отговорих на стрелбата. Вярно е, че можеше да постъпя малко по-различно. За съжаление не го направих. Имах… нямах много време да предприема нещо. Направих каквото можах. Съжалявам, че убих човека, но това беше по негова вина. Той видя, че съм го взел на прицел, но се обърна и стреля — и стреля първи, сър.
— Но вие не казахте нито една дума, нали?
— Не, мисля, че не — призна Джек.
— Не ви ли се иска да бяхте постъпили другояче?
— Мистър Аткинсън, ако от това ще се почувствате по-добре, ще ви кажа, че през изминалите четири седмици съм обмислял всичко отново и отново. Ако имах повече време за размисъл, вероятно щях да постъпя по друг начин. Но не зная дали щях да сторя това, защото нямах време. — Джек млъкна. — Предполагам, че най-добре щеше да бъде всичко това изобщо да не се беше случвало. Но причината не е в мен. Той го направи. — И Джек си позволи отново да погледне към Милър.
Милър седеше в стол с права дървена облегалка, скръстил ръце на гърдите си и леко навел глава наляво. В крайчеца на устните му се прокрадна тънка усмивка, трудно доловима, но той това и целеше. Не беше голяма, но и не беше нужно да е такава. Това беше усмивка, предназначена само за Райън… „Или може би не само за мен“ — осъзна Джек. Сивите очи на Шон Милър не мигаха — трябва да се е упражнявал за това, — докато се впиваха в него от пет метра разстояние. Райън отвърна на погледа, като внимаваше да запази спокойния израз на лицето си. И докато съдебният писар записваше показанията на Джек, а посетителите в галерията отгоре си шепнеха, Райън и Милър бяха насаме и изпитваха волята си. „Какво ли се крие зад тези очи?“ — отново се запита Райън. Ясно е, че не е някой слабак. Това беше игра — играта на Милър, която той беше играл и преди. Райън беше сигурен в това. В него се криеше сила, каквато има в едно хищно животно. И нямаше нищо, което да отслаби тази сила. Липсваше мекотата на морала или съвестта, имаше само сила и воля. При наличието на четирима полицаи около него Шон Милър беше така сигурно обуздан, както вълк в клетка, и той гледаше към Райън така, както един вълк би гледал иззад решетките, без да личи, че е човешко същество. Той беше хищник, който наблюдаваше…нещо и се чудеше как да го достигне. Костюмът и вратовръзката бяха маскировка, каквато беше и усмивката му към неговите приятели в галерията. Сега той не мислеше за тях. Не мислеше за това какво ще реши съдът. Той мислеше единствено за нещо, наречено Райън, нещо, което виждаше и което се намираше малко извън обсега му. Ръката на седящия в свидетелската ложа Райън трепна в скута му, сякаш изпита желание да грабне пистолета, който лежеше на масата с веществените доказателства на около метър от него.
Но в края на краищата това не беше животно в клетка. Милър имаше разум и образование. Можеше да мисли и планира като всяко човешко същество, но когато реши да действа, не можеше да бъде спрян от никакви човешки импулси. Академичното изследване на терористите, което Джек направи за ЦРУ, ги разглеждаше като абстрактни понятия, като роботи, които се движеха наоколо и вършеха разни неща и които трябваше да бъдат неутрализирани по някакъв начин. Никога не беше предполагал, че ще се срещне с тях. И което е по-важно, Джек никога не беше очаквал, че някой от тях ще го погледне по този начин. Той не знаеше ли, че Джек просто изпълнява гражданския си дълг?
„Не трябва да ти пука чак толкова. Аз просто се изпречих на пътя ти. Нараних те, убих приятеля ти и провалих мисията ти. Сега искаш да станем квит, нали? Раненото животно винаги издирва мъчителя си — каза си Джек. — А това ранено животно има мозък. Това животно има памет. — Без никой да го забележи, той обърса потната си длан от панталона си. — Това животно мисли.“