Патриотични игри

Джек се засмя:

— Хванах много от преиграванията на шампионатите по крикет.

— Разбра ли правилата? — попита Мъри и отново обърна глава.

— И правила ли има? — попита невярващият Райън. — Защо трябва да я развалят с правила?

— Казват, че има, но проклет да бъда, ако мога да ги проумея. Но сега ставаме квит.

— Какво искаш да кажеш?

— Футболът става много популярен тук. Искам да кажа нашият футбол. Миналата година разигравах Оуенс, докато му обясня разликата между засада и фаул.

— Имате предвид посягане и фалшив старт, нали? — попита човекът от охраната.

— Виждаш ли? Вече започват да схващат.

— Искаш да кажеш, че съм могъл да гледам футбол и никой не ми е казал!

— Лош късмет, Джек — отбеляза Кати.

— Е, пристигнахме — обяви Мъри, като се изправи върху спирачката, докато се спускаха надолу към реката. Изглежда, се движеха в забранената посока надолу по еднопосочна улица, но поне скоростта беше по-ниска. Най-после колата спря. Беше тъмно. По това време на годината слънцето залязваше рано.

— Ето я и изненадата за теб. — Мъри изскочи и отвори вратата, за да може Райън отново да изпълни номера си на рак, излизащ от лека кола. — Здрасти, Том!

Приближиха двама мъже, облечени в сини и червени униформи от епохата на Тюдорите. Човекът, който водеше, около петдесетгодишен, дойде направо при Райън.

— Сър Джон, лейди Райън, добре дошли в Лондонската кула на нейно величество. Казвам се Томас Хюс, а това е Джоузеф Евънс. Виждам, че Дан с успял да ви докара навреме. — Всички се ръкуваха.

— Да. И дори не се наложи да превишаваме скоростта на звука. Мога ли да запитам каква е изненадата?

— Но тогава тя няма да бъде изненада — изтъкна Хюс. — Надявах се, че ще мога сам да ви разведа из имението, но ме очакват неотложни задачи. Джо ще се погрижи за вас, а аз ще се върна след малко.

Главният пазач се отдалечи, последван от Дан Мъри.

— Били ли сте досега в кулата? — попита Евънс. Джек поклати глава.

— Аз съм идвала, когато бях на девет години — обади се Кати. — Не си спомням много.

Евънс ги подкани да го последват.

— Е, този път ще се опитаме да оставим по-трайни спомени.

— Всички вие войници ли сте?

— Всъщност, сър Джон, ние сме бивши старши сержанти — е, двама от нас бяха старшини. Аз бях старши сержант в Първи парашутен полк, когато се уволних. Трябваше да чакам четири години, за да бъда приет тук. Както можете да си представите, съществува голям интерес към тази работа. Конкуренцията е много силна.

— Значи сте били, както ние му казваме, командващ старши сержант?

— Да. Мисля, че сте прав.

Райън погледна бързо нашивките по куртката на Евънс — тя по-скоро приличаше на рокля, но той не мислеше да казва това. Тези лентички говореха, че Евънс не е излязъл от зъболекарския кабинет съвсем без дупки. Не беше необходимо много въображение, за да си представи човек какви хора биваха назначавани на тази работа. Евънс не ходеше. Той маршируваше е онази гордост, за която са необходими тридесет години работа с войници.

— Ръката създава ли ви проблеми, сър?