Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
Безстрашна бе тя и сега, когато се разхождаше в хладината на градината под розовите и бели цветове на зарзалите, огненоалените цветове на нара и през портокаловите горички, където златистите плодове блестяха сред тъмнозелените листа. Фензиле се занимаваше с вечната си задача — да трови мислите на своя господар против Сакр-ел-Бар — и в майчината си ревност пренебрегваше опасностите, свързани с това начинание, макар и да съзнаваше напълно ясно колко скъп бе за сърцето на Асад-ед-Дин този отсъствуващ вероотстъпник корсар. Именно привързаността на пашата към неговия адютант разпалваше личната й омраза към Сакр-ел-Бар, защото това бе привързаност, която превишаваше любовта на Асад към собствения негов и неин син и служеше за извор на разпространената мълва, че на Сакр-ел-Бар била отредена високата чест да наследи Асад в пашалъка.
— Казвам ти, че той те оскърбява, о, източнико на моя живот!
— Чувам те — отвърна Асад кисело. — И ако собственият ти слух беше малко по-добър, жено, щеше да чуеш, като ти казах, че твоите думи са нищо за мене в сравнение с неговите дела. Думите са само маска, която прикрива мислите ни, делата пък са винаги точният им израз. Помни това, о, Фензиле!
— Нима не вземам присърце всяка твоя дума, о, извор на мъдростта? — възрази тя и както често правеше това, накара го да се чуди дали го ласкае, или подиграва. — И аз предпочитам делата му да говорят за него, а не слабите ми слова, още по-малко пък неговите.
— Тогава, в името на главата на аллаха, остави делата му да говорят, а ти млъкни!
Резкият тон на тази забележка и намръщеното изражение на надменното му лице я накараха за миг да замълчи. Асад се обърна.
— Ела! — рече той. — Наближава време за молитва. — И се запъти към жълтата грамада от стени на касабата, която се възвишаваше над зеленината на това благоуханно кътче.
Асад бе висок, сух мъж, с леко приведени под тежестта на годините рамене, ала орловото му лице беше властно, а няколко закъснели пламъчета от неговата младост продължаваха да блестят в черните очи. Замислено, с покритата си със скъпоценни пръстени ръка той поглади дългата си бяла брада; с другата се опря на нейната мека пълна ръка, по-скоро по навик, отколкото за да търси опора, тъй като още бе в разцвета на силите си.
Неочаквано в синевата над главата им запя чучулига, а от дълбочините на градината долетя нежно гукане на гълъби, които сякаш благодаряха, че голямата жега е намаляла сега, когато слънцето бързо клонеше към края на света, а сенките бяха започнали да се удължават.
Гласът на Фензиле прозвуча отново, по-благозвучен и от чучулигата, и от гълъбите, но натежал от зли думи — отрова, полята с мед: