Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
— Махнете го! — изръмжа той; в тълпата корсари, които изпълваха хола зад него, светкавично се откри пътека и Лайонел бе погълнат, изгубен за погледа на останалите в стаята.
— Убийство ли възнамерявате да извършите? — викна неукротимият сър Джон. Той се беше изправил и стоеше, запазил мрачното си достойнство дори и след като беше вързан.
— Нима ще убиете и собствения си брат, както убихте моя? — възкликна Розамунд, която проговори сега за първи път и се изправи при тези думи, а лека руменина покри бледите й страни. Тя го видя да изтръпва, видя подигравката, злорадството и гнева да изчезват от лицето му и да го оставят за миг безизразно. После то пак се помрачи от ново решение. Нейните думи бяха напълно променили реда на намеренията му. Те събудиха у него глух, стръвен бяс. Те възпряха обясненията, които беше дошъл да даде и които не се унижаваше да изложи след това оскърбление.
— Изглежда, че сте влюбена в това… псе, това нещо, което е било мой брат — процеди той с презрение. — Питам се дали ще продължавате да го обичате, след като го опознаете по-отблизо. При все че, кълна се, нищо не би ме изненадало у една жена и нейната любов. Все пак бих искал да видя… бих искал да видя… — Той се изсмя. — Склонен съм да си доставя това удоволствие. Няма да ви разделям… поне засега.
Сър Оливър се приближи към нея.
— Елате с мене, госпожице! — заповяда той и й протегна ръка. Изглежда, че сега лорд Хенри се реши да действува, макар и безплодно.
„Тогава — пише той — аз се хвърлих между тях, за да я прикрия.
— Псе такова! — извиках аз. — Ще има да пострадаш.
— Да пострадам ли? — запита той и ми се присмя с гръмливия си смях. — Аз вече съм пострадал. Именно затова съм дошъл тука.
— И ще пострадаш отново, разбойнико от преизподнята! — предупредих го аз. — Ще пострадаш за това издевателство, господ да ми е свидетел!
— Наистина ли? — запита той много спокойно и зловещо. — Бих искал да зная, кой ще ме накаже?
— Аз! — изревах тогава, изпаднал вече в истинска ярост.
— Ти ли? — присмя ми се той. — Ти ли ще се бориш с Ястреба на морето? Ти ли, тлъста яребицо? Махни се! Не ми пречи!“
И лорд Хенри добавя, че сър Оливър отново изрекъл същата къса заповед на арабски и веднага десетина арапи дръпнали кралския управител и го вързали за един стол.
Сега сър Оливър застана лице срещу лице с Розамунд — лице срещу лице след цели пет години, и изведнъж разбра, че през цялото това време нито за миг не се е съмнявал, че ще има някаква подобна среща в бъдеше.
— Елате, госпожице! — рече той сурово.
Тя го изгледа за миг с омраза и отвращение от ясните дълбини на бездънните си сини очи. Сетне със светкавично движение грабна от масата нож и замахна с него към сърцето му. Ала неговата ръка също така светкавично я хвана за китката и ножът издрънча на земята, без да изпълни предназначението си.
Тогава от гърдите й се изтръгна сърцераздирателно ридание, в което се изля ужасът от несполучилия й опит и от мъжа, който я държеше. Ужасът се разрасна, обхвана я всецяло, тя неочаквано залитна към него и загуби свяст.
Несъзнателно ръцете му я обгърнаха, за миг той я задържа така и си припомни последния път, когато девойката беше лежала на неговите гърди една вечер преди пет и повече години край сивите стени на Годолфин Корт, над реката. Кой пророк би могъл да му предскаже тогава, че следния път, когато ще я държи така, обстоятелствата ще бъдат такива? Всичко бе смешно и невероятно като фантастично бълнуване на някакъв болен ум. Но всичко бе вярно и тя отново бе в неговите прегръдки.
Сър Оливър отмести ръце към кръста на девойката, вдигна я на мощното си рамо, като да беше торба с жито, и рязко се обърна; работата му в Аруинак бе свършена — всъщност по-добре, отколкото беше възнамерявал, а донякъде и малко по-зле.
— Назад, назад! — извика той на разбойниците си и те се устремиха назад тъй бързо и безшумно, както бяха дошли, без някой да изрече дума, с която да им попречи.
Този човешки поток се понесе през предверието и двора, изви се навън и по билото на хълма, после надолу по склона, към брега, където ги чакаха лодките им. Сакр-ел-Бар тичаше тъй леко, сякаш безчувствената жена, която носеше, не беше нищо повече от метната на рамото му дреха. Пред него вървяха пет-шест корсари, които носеха вързания му и със запушена уста брат.
Сър Оливър спря само веднъж, преди да се спуснат от височините на Аруинак. Спря да погледне над бляскащите в мрака води към гората, която закриваше от погледа му сградата на Пенароу. Както знаем, беше смятал да я посети. Сега това не се налагаше и той усети болката на разочарованието, копнежа още веднъж да види своя дом. Но сякаш за да отклонят мислите му, тъкмо тогава към него се приближиха двама от неговите офицери — Отмани и Али, които бяха шушукали дотогава помежду си. Когато го настигнаха. Отмани докосна неговата ръка и посочи надолу, към мъждукащите светлини на Смитик и Пеникъмуик.