Бебето е мое

— Да не си посмял да се държиш така, сякаш ми правиш някаква услуга!

— Не знам как би могла да бъде наречена другояче.

— Какво ще кажеш за затворничество? Пленничество? Пълна изолация? И за да не ме обвиниш, че го правя зад гърба ти, отсега ти заявявам, че утре мисля да се измъкна от ареста, за да помогна на Ани да насади градината си.

— Какво ще правиш?

По-добре да мисли за бабката и бахчата й, каза си тя, а не за това че детето й щеше да бъде различно, отхвърлено от другите. Свали очилата си и се залови да ги бърше с една кърпичка толкова съсредоточено, сякаш решаваше сложна задача.

— Ани иска да оправи градината си. Ако картофите не бъдат засадени през следващите няколко дни, ще се родят дребни. Освен това ще посадим лук и цвекло.

— Няма ти да й оправяш градината. Ако й се иска, ще наема Джоуи Нийсън да й помогне.

— Той не струва.

— Та ти дори не го познаваш.

— Просто повтарям това, което чух. Нищо не може да бъде свършено, защото тя не иска чужди хора в къщата си.

— Е, много жалко, защото и ти няма да го направиш.

Джейн отвори уста, за да подхване нова словесна атака, но преди да успее да каже каквото и да било, той натисна главата й надолу така, че бузата й се опря в бедрото му.

— Какво правиш?

Тя опита да се изправи, но Кал я задържа наведена.

— Майка ми. Излиза от магазина за обувки.

— Аз не съм единствената, която откача! Напълно си си изгубил ума!

— Няма да се виждаш със семейството ми, преди аз да съм решил!

Докато я държеше здраво, помаха, управлявайки колата с помощта на другото си коляно. По дяволите! Не можеха ли родителите му да останат извън града малко по-дълго… като например още два месеца? Знаеше, че трябва да ги запознае с професорката, но се бе надявал да го отложи възможно най-дълго. А сега старата му жена бе провалила всичко със сутрешния си поход в планината.

Погледна надолу. Бузата й беше притисната до бедрото му, косата й — мека под пръстите му. Винаги бе толкова спретната, но сега френската й плитка почти беше предала богу дух. Копринени руси кичури се бяха разсипали по ръката и върху избелелите му дънки. Определено имаше красива коса, дори и както бе украсена с клонки и късчета изсъхнали листа. Ластичето, което придържаше плитката, едва се държеше, и Кал трябваше да потисне желанието да го дръпне и да разплете меките кичури с пръсти.

Знаеше, че скоро ще трябва да я пусне да се изправи — беше освирепяла като оса и започваше да беснее, но някак си му харесваше главата й да е в скута му, дори и да бълваше змии и гущери. Забеляза, че не носи почти никакъв грим и все пак, без очилата беше сладка. Почти като седемнайсетгодишно момиче със зрелостта на двайсет и пет годишна жена. Може би все още би могъл да я представи за…

Сякаш тя щеше да му позволи. Мамка му! Наистина беше страшно твърдоглава. Спомни си колко пъти му се беше искало Кели да не беше чак толкова мила. Бившата му приятелка бе красиво момиче, но с нея изобщо не можеше да се скара качествено, което означаваше, че никога не можеше да се отпусне напълно. С професорката нямаше такъв проблем. На съпругата му трябваше да й се признае едно — определено знаеше как да вдигне скандал.