Застрашеният вид

Фейт усмихната ги изпрати с поглед. Някак досега все си бе представяла един-единствен папагал, който живее тук в джунглата съвсем сам. Радваше се, че не е така, макар че отдавна трябваше да го знае. Природата не допуска никое създание да живее съвсем само.

Когато и последната птица от ятото изчезна над върховете на дърветата, чу нечии стъпки. Погледна през рамо и видя Лок.

— Къде са останалите? — попита тя.

Той кимна към плажа:

— Заведоха Джордж обратно в лагера. Решиха, че Джак трябва да го погледне все пак, за да е сигурно, че му няма нищо.

— О! — Фейт погледна отново към небето, търсейки безкрайната синя опашка на ятото птици, за да ги зърне още веднъж.

Но те си бяха отишли и независимо от разочарованието си тя не спираше да се усмихва. Лок проследи погледа й и попита:

— Намери ли това, което търсеше?

Тя се поколеба:

— Не — каза накрая. — Всъщност не. Птицата, ммм, се оказа не точно това, което си мислех. Трябваше да знам, че не можеш да върнеш времето назад — да имаш нещо, което си изгубил завинаги. Малко глупаво се чувствам, че изгубих толкова време да я гоня.

Лок поклати глава:

— Няма защо да се чувстваш глупаво, Фейт. На подобно място човек може да започне да вижда онова, което му се иска да види.

Тя се обърна и го погледна. Той й се усмихваше, но очите му гледаха като че ли много надалеч.

— Свърши ли тук? — попита той след малко. — Ще те придружа до плажа, ако искаш.