Застрашеният вид

Щеше да е доста лош вариант също, ако змията се обърнеше към нея — имаше опит и знаеше точно какво можеше да очаква, ако това се случеше. Но ако нападнеше Джордж и, да речем, забиеше зъбите си в лицето или шията му, не беше сигурна дали щеше да може да понесе тая вина. Върху съвестта й щеше да лежи втора смърт заради неправилно решение… За една безкрайна секунда й се стори по-добре просто да остане така, замръзнала във времето, и нищо да не прави, вместо да рискува с последствията.

Точно тогава над главата й мина с мелодично чуруликане една шарена птичка от рода на папагалчетата и я извади от вцепенението.

Фейт примига с благодарност към птичката, щом се изгуби от погледа й, и се съсредоточи върху задачата си. Все още не беше сигурна дали Джордж нямаше да направи някоя глупост. Но това нямаше значение. Далеч по-важно беше да има доверие в себе си. В крайна сметка това бе единственото нещо, което, зависеше от нея. Предишната Фейт може и да не го вярваше. Сегашната обаче знаеше, че е така.

Без да си позволи да се паникьоса втори път, се наклони и натисна с всичка сила клона в скалата. Змията се отплесна — един път, втори път, трети път — мяташе тялото си с такава сила, че за един ужасен миг Фейт не беше сигурна дали се бе провалила, или бе успяла.

После се успокои за момент, преди да се извърти отново, и така можа да види, че е успяла — голямата триъгълна глава на змията беше здраво приклещена до скалата, плътно обхваната между двата зъба на вилицата и камъка. Фейт притискаше здраво, колкото й стигаха силите. Не искаше ръцете й да трепнат и клонът да се хлъзне, но в същото време не смееше да прекалява с натиска, за да не го счупи. Беше въпрос на мярка — между твърде силно и твърде слабо.

— Сега — извика тя нетърпеливо към Джордж, който стоеше замръзнал на мястото си. — Давай! Прескочи я и се махай.

Но Джордж продължаваше да стои. Какво чакаше? Тя откъсна поглед от змията и го погледна толкова, колкото да види, че очите му са приковани във виещите се серпантини и че лицето му е бяло като чаршаф.

— О, не! — прошепна тя.

Рискованото й движение и бясното мятане на змията явно бяха пресушили и малкото останала му смелост. Ясно беше, че е твърде уплашен, за да мръдне — даже и за да се спаси. Сега какво да прави?

— Джордж — каза Фейт внимателно. — Ей, Джордж! Дръпни се от тук, разбираш ли?

Той не отговори и не се помръдна. Тя преглътна с усилие, като внимаваше да не натиска много клона. Дебелото тяло на змията се мяташе от само себе си ту на едната, ту на другата страна, като удряше звучно ръцете и тялото й, но Фейт почти не усещаше болка. Отново я скова нерешителност, защото се чудеше как да постъпи в тази напълно непредвидена ситуация.

Но този път не си позволи да си глътне езика. Погледна под себе си и набеляза един овален камък до десния си крак. Беше голям колкото продълговат грейпфрут и тежък — предостатъчно, за да смачка главата на смъртоносната змия. Нямаше да е трудно да се наведе и да го вземе, докато държеше с една ръка клона. Даже щеше да е по-лесно да убие змията, така, докато я държеше пленена и безпомощна.