Операция „Скайхук“
- Автор: Нанс Джон
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-093-3
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Скайхук“». Краткое содержание книги:
По същото време компютърният спец доктор Бен Коул разработва „черен проект“ — системата „Бумеранг“. В разгара на изпитанията той с ужас открива, че някой е въвел чужд код в неговата програма — основа на свръхсекретната операция „Скайхук“, провеждана от ВВС на САЩ. Коул е на косъм от смъртта, когато експерименталният самолет, в който се намира самият учен, излиза от контрол. Но още по-бърза и страшна е друга заплаха — с пръст върху спусъка на ракетите си, пилотите на два изтребителя F-15 чакат заповед да унищожат секретния самолет, преди да се е разбил, за да не останат никакви следи. Коул има само две минути, за да открие някакъв изход…
Още докато Бен Коул се мъчи да разкрие замислите на заподозрения саботьор, в залите на съда се разиграва друга драма, тясно свързана с първите две. Ейприл, дъщерята на капитан Роузън, заедно с приятелката си — младата адвокатка Грейси О’Брайън, брани правата на своя баща. Но се оказва, че двете са влезли в неравна битка с тъмни сенки, облечени във власт и могъщество.
„Доброто понякога побеждава, Ейприл“ — окуражава приятелката си Грейси. Но изходът от този сблъсък сякаш не подкрепя подобен оптимизъм — пътищата на всички участници в тази драма са много по-тясно преплетени, отколкото самите те предполагат, а най-големият въпрос е: ще издържат ли докрай в битката за оцеляване? Операция „Скайхук“ е в ход.
— Той е летял с проклет хидроплан, Джон. С него трябва да летиш ниско, за да виждаш морето. Въпросът е дали има някаква вероятност албатросът да е ударил нашия гълфстрийм.
Изгледаха отново записа, въртяха го напред и назад все към същата точка, докато най-накрая Мак поклати глава.
— Джон, проверен ли бе гълфстрийма за някакви повреди?
— Аз… не знам, господин генерал. Предполагам, че биха открили някакви повреди, след като са направили обичайния си следполетен оглед, а предполагам, че и пилотите биха чули сблъсъка. Когато във въздуха се удари метал о метал, това едва ли може да мине незабелязано.
Мак го погледна и се усмихна.
— Ти ли ще ми кажеш? През 1973-та година, южно от Ханой преживях със своя F-105 страхотен удар — връхлетяха ме парчета от експлодирала ракета „земя-въздух“. Споменът за тази случка още ме плаши тъй, че ми бърка в не знам кои части. — Стана от стола си и погледна отвисоко Андерсън. — Отиваме веднага в хангара. Искам да се осигурят платформи за оглед и осветление.
Джон Андерсън също се изправи.
— Сър, мисля, че най-добре е да уведомим Джо Дейвис какво търсим.
Мак поклати глава.
— Не. Никакви обяснения. — Обърна се към сержанта. — И никаква информация да не изтече към „Юниуейв“, ясно?
— Тъй вярно, сър.
— Добре. И още нещо, сержант Джейкъбс.
— Слушам, сър.
— Много жалко наистина, Бил, за онова случайно изтриване на записа на Бреговата охрана — рече Мак през зъби, като гледаше сержанта в очите.
— Сър?
— Казвам, че… колко жалко, че тъкмо онзи запис, който сме върнали на Бреговата охрана, е бил случайно изтрит. Ясно?
Сержант Джейкъбс примигна, изведнъж осъзнал казаното.
— О, тъй вярно сър. Тъй вярно… много съжалявам.
— Просто обичайна човешка грешка, така мисля — рече Мак, усмихна се уморено на сержанта, който предпазливо му отвърна със същото.
Подполковник Андерсън беше вече в коридора, но Мак се спря на вратата и се обърна към двамината сержанти.
— Това не е срамно, господа. Моля ви, не го забравяйте. Работим по черен проект и има неща, които трябва да сторим в името на националната сигурност.
— Тъй вярно, сър.
— А, Джейкъбс, имам още нещо.
— Сър?
Мак му даде знак да приближи и му нареди нещо на ухото, без другите да могат да чуят, след това козирува за довиждане и настигна Андерсън в коридора.
Двадесета глава
Четвъртък, ден четвърти
Летище „Секуим вали“, щата Вашингтон
11:20 сутринта
Ейприл свали покривалото от крилата и кабината на малкия „Пайпър Чероки круизър“ и започна да го сгъва така, както баща й я бе учил. Отново усети познатата тръпка на вълнуващо очакване, чувство, което я обземаше всеки път, когато й предстоеше да полети, онзи прилив на адреналин, предизвикан от съзнанието, че да лети сама със самолет, бе все едно да върви по опънато над земята въже, при което тя единствена е отговорна за последиците. Пое дълбоко дъх, вдиша освежителния аромат на прясно окосено сено от съседната ливада и си спомни за онези множество следобеди, когато баща й я учеше да лети. За Арли Роузън летенето бе форма на дишане и той бе внушил същите чувства на дъщеря си, а после и на Грейси. Дийн бе съвсем друга работа.
Вълнението й изведнъж бе засенчено от чувството за вина. Осъзна, че се готвеше да се наслади на нещо, на което баща й повече не можеше да се радва.
Ейприл отстъпи няколко крачки назад и огледа бащиния си четириместен пайпър 140 — малък, опростен самолет. Той бе старши командир на боинг 747, а вече нямаше правоспособност да лети дори с нещо толкова малко.
Кошмарът, предизвикан от ФАА, я бе принудил да вземе в последния миг решението да излети към Сиатъл от малкото летище в Секуим, построено от един семеен приятел и бивш командир на самолет — Джак Салий. Разговорът с майка й бе кратък.
— Мамо, ще взема черокито и ще отлетя да се видя и да поговоря с Грейси. Татко е там, горе, на билото. Мисля, че има нужда от теб.
Рейчъл поклати глава.
— Аз знам кога има нужда от мен, мила, и този момент още не е дошъл. Повярвай ми, знам го.
Ейприл й разказа за случилото се в работилницата, за строшената бутилка с бърбън, отчасти за да спести опасенията на майка си, която би могла да подуши миризмата на алкохол. Тя кимна мълчаливо.