Повелителят на сребърния лък
- Автор: Гемел Дейвид
- Серия: Troy #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547612785
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителят на сребърния лък». Краткое содержание книги:
- А защо не? Не мога да променя мъжкия свят, а не желая да се крия в пещера.
- Щях да си имам огромни проблеми, ако беше изчезнала. Царят щеше да нареди да ме нашибат… или убият.
Андромаха остави виното и се приближи към момичето. Един тъмен кичур бе паднал върху челото на слугинята. Тя го отметна и целуна Полизия по устните.
- Но аз не съм изчезнала - каза меко. - Тук съм и всичко е наред. - Момичето се изчерви. - Можеш да си легнеш - нареди Андромаха. - Сега мисля да поспя.
- Искаш ли да остана с теб?
- Не и тази нощ. Върви си.
Когато Полизия излезе, Андромаха отиде на балкона и се загледа към плажа. Небето вече изсветляваше. Тя видя, че микенците избутват галерите си в морето и се качват на борда.
След това се съблече, преметна дрехите си през облегалката на един стол и се качи в леглото. Сънят дойде бързо и тя сънува Калиопа. Двете плуваха в залива през нощта. Беше хубав сън. После Калиопа започна да я нарича принцеса, което беше странно, защото на Тера имаше само принцеси.
- Принцесо!
Андромаха отвори очи и видя Полизия до леглото. През отворения балкон виждаше, че небето е чисто и ясно, а слънцето свети ярко. Тя се опита да седне, докато се разсънваше.
- Донеси ми вода - каза тя. Слугинята изпълни заповедта Андромаха пи дълго.
- Случило се е нещо ужасно - каза Полизия. - Царят е бесен и на плажа има войници.
- По-бавно - прекъсна я Андромаха. - Какво е станало?
- Още убийства. Един от дворцовите стражи е бил намушкан и хвърлен от скалата, а някакъв моряк е бил ужасно осакатен. Казват, че му отрязали главата.
- Това място наистина е ужасно примитивно - прошепна Андромаха. После стана от леглото и пристъпи гола на балкона, дишайки дълбоко. Въздухът беше хладен и свеж.
- По-добре се прибери. Някой може да те види.
Тя се обърна. Споменът за Калиопа още пламтеше в нея и тялото й бе горещо и неспокойно.
- И какво толкова ще видят? - попита.
Слугинята се изчерви отново.
- Ти си много красива - прошепна тя.
Андромаха се засмя.
- Вчера бях най-обикновена, а сега всички ми казват, че съм красива.
Тя вдигна коленичилата Полизия на крака и отново я целуна. Този път устните на момичето се разтвориха и целувката бе дълбока.
После някой заудря по вратата.
- Облечена ли си? - разнесе се мъжки глас. Андромаха позна Кигон.
- Само момент - извика тя, докато слугинята и помагаше да си сложи дългата зелена рокля, а после Полизия изтича до вратата, отвори я и отстъпи със сведена глава.
Кигон влезе. Лицето му беше бледо и напрежението го обгръщаше като наметало.
- Днес тръгваш за Троя - каза той. - Събери си нещата и ще те заведа на плажа.
- Сигурно ще е вълнуваща разходка. Чувам, че на твоите плажове на всеки няколко минута убиват човек.
Лицето му се вкамени.
- Снощи беше различно - отвърна той. - Тук не сме диваци.
- Но казват, че някой бил обезглавен.
- Приготви се възможно най-бързо - каза царят и излезе от стаята. Андромаха се обърна към Полизия.
- Мисля, че животът на Тера би ти харесал - каза и тя.
- Иска ми се да не трябваше да заминаваш - отвърна момичето с тъга.
- Може да се видим отново. Надявам се. Сега ми помогни да си събера нещата, Полизия. Царят е нетърпелив.
Докато вървеше рамо до рамо с Андромаха, Кигон не бе в настроение за разговори. Следваха ги двадесет войника, двама, от които носеха сандъците с дрехите на принцесата. Докато вървеше, царят не пускаше дръжката на бронзовия меч, подарен му от Хеликаон. Надяваше се да не му се наложи да го използва.
Как, в името на Зевс, бе разбрал Златния, че го чакат убийци?
Дебелия цар съжаляваше, че изобщо е изслушал Коланос и е позволил на мислите за златото на Агамемнон да го изкушат. То струваше повече от две години търговия с корабите на Хеликаон, а смъртта на дарданеца нямаше да навреди много на печалбите му. Някой друг щеше да наследи галерите му и те пак щяха да използват Залива на сините сови. Изглеждаше толкова лесно. Трябваше само да държи войниците си настрана и да позволи на Коланос да убие Хеликаон на плажа. Ако това се провалеше, щеше да покани Златния в двореца. Убийците на пътеката щяха да се разправят с него. Но не. Това оставяше само един шанс - пътят обратно към плажа.
Кигон дори бе успял да лиши Хеликаон от меча му, но той пак бе избегнал убийството. Царят потрепери и се зачуди дали самите богове не пазят Златния.
Най-големият въпрос, който изпълваше ума му, докато слизаше към брега, обаче, беше дали той е разбрал.
А ги имаше и другите убийства. Смъртта на дворцовия беше безсмислена. Не беше нужен велик интелект, за да осъзнае, че Коланос или някой от хората му се е ядосал от изпуснатия шанс да убият Хеликаон и е излял гнева си върху бедния нещастник, сменил дрехите си с него.