Тихоокеански водовъртеж

Пит си пое дълбоко въздух.

— Да, капитан Орл Синана.

Хънтър беше човек от класа. Пит не можеше да не му признае това качество. Мълчанието в резултат на шока продължи само част от секундата.

— Кога най-късно вие и Ейдриън можете да дойдете тук?

— Поне след половин час. Колата ми е паркирана на пристанището на Хонолулу, така че ще трябва да вземем такси.

— Всъщност по-добре е да останете там. Изглежда, че тия убийци са навсякъде. Веднага ще ви изпратя отряд охранители.

— Добре, няма да мърдаме оттук.

— И още нещо. Откога се познавате с дъщеря ми?

— Стана съвсем случайно, сър. Няколко часа след като ви донесох капсулата от „Старбък“ отидох на един прием, където беше и тя. — Пит положи всички усилия гласът му да звучи непринудено. — Чула ме да споменавам името ви и ми се представи. — Той знаеше какво си мисли Хънтър, затова се опита да изпревари следващия му въпрос. — Сигурно по време на разговора ни съм споменал, че съм отседнал в „Моана тауърс“. Вероятно в паниката си е спомнила за мен и затова е дошла тук.

— Не знам как тъй Ейдриън си обърка живота — отбеляза Хънтър. — Тя е толкова почтено момиче.

Пит замълча. Как да каже на един баща, че дъщеря му е сексуална маниачка, която осемнайсет часа от денонощието е или пияна, или дрогирана.

— Ще тръгнем за Пърл веднага щом охранителите дойдат — каза Пит, тъй като не можа да измисли друго; после затвори телефона и си наля уиски, което имаше вкус на препарат за почистване на канали.

Те дойдоха след десет минути, но не да ги придружат до щабквартирата на адмирал Хънтър в Пърл Харбър, а да похитят Ейдриън и да убият Пит. Вниманието на Пит беше раздвоено между свитата на кълбо и спяща като бебе на дивана Ейдриън и входната врата. Той почувства как кожата на тила се изпъна така, сякаш щеше да се цепне всеки момент. Нямаше време дори да грабне телефона.

Бяха се спуснали от покрива по въжета — петима мъже — и влязоха безшумно в спалнята му от балкона, насочили познатите компактни пистолети не в сърцето на Пит, а в спящия и нищо не подозиращ мозък на Ейдриън.

— Едно ваше движение и тя е мъртва! — предупреди го мъжът в средата — същински гигант със святкащи златисти очи.

В тези първи секунди на шока Пит съзнаваше само отсъствието на всичките си емоции, сякаш пълната липса на предчувствие го беше лишила изцяло от способността да мисли. После обаче постепенно започна да му става ясно, че този огромен мъж пред него беше манипулирал съдбата му повече от седмица насам. Това беше мъжът с дълбоките жълти очи, който го беше преследвал в сънищата и кошмарите му и който беше открил тайната на Каноли от архивите на Музея на полинезийската етнология и естествена история преди много години.

Гигантът се приближи до него. Изглеждаше млад за човек, който би трябвало да е някъде към седемдесетте си години. Процесът на стареене не беше набръчкал кожата му, нито беше отслабил мускулите му. Той беше облечен като летовник — с бански гащета и хотелска хавлиена кърпа, метната небрежно на рамото му, за разлика от останалите мъже, които носеха прилични дрехи за улицата. Лицето му, дълго и мършаво, беше оградено с рошава сребриста коса.