Тихоокеански водовъртеж

— Няма страшно. И без това мъкна ранен.

От мъглата излезе лейтенант Харпър, който тежеше над сто килограма. Беше нарамил момче на не повече от деветнайсет години, чието лице имаше пепеляв цвят, а от десния му крак течеше гъста струя кръв, която оставяше тъмночервени капки по палубата. Пит му помогна да издърпа момчето на летателната площадка.

— Колко още има след вас?

— Ние сме последните.

— А командир Боланд?

— Цяла банда от тия голи копелета се нахвърлиха върху него и лейтенант Стенли на мостика. — В гласа на Харпър се долови извинителен тон. — Опасявам се, че са ги пречукали.

— Качи момчето в хеликоптера и се погрижи да спреш кървенето му — нареди Пит. — И кажи на мъжете да направят огнева линия с колкото оръжия са останали. Аз отивам да извърша последна проверка на ранените.

— Бъдете внимателен, сър. Вие сте единственият ни пилот.

Пит не отговори нищо. Той скочи от площадката и се втурна слепешката по палубата, подхлъзвайки се на мократа стоманена настилка. Фигури изплуваха от мъглата и Пит откри огън с маузера си. Трима мъже, дошли от морето, паднаха като покосени от коса житни класове. Пит не пускаше пръста от спусъка и разчистваше пътя пред себе си. Препъна се в едно въже и се просна по корем на палубата, ожулвайки гърдите си от издадените нитове. Остана легнал за миг и чувстваше как болката в ранения му крак тупка като чук в плътта му. Наоколо беше тихо, прекалено тихо; не се чуваха викове или изстрели от мъглата.

Той запълзя по палубата, придържайки се плътно до планшира, като използваше спасителните лодки за прикритие. Беше сигурен, че в маузера му са останали само няколко патрона. Удари ръката си в нещо слизесто. Без да го поглежда, разбра какво е. То се загубваше в мрачното пространство и той го последва. На места влажната следа беше като тънка струйка, на други се разширяваше във вид на локви. Тя свършваше в неподвижното мъртво тяло на лейтенант Стенли.

Пит не изпита нищо друго, освен дълбок гняв, но умът му остана бистър и решителен. Лицето му се опъна като маска на безсилие от мисълта, че не може да направи нищо за лейтенанта. Продължи напред, подтикван от несъзнателен порив, който му подсказваше, че Боланд е все още жив. В един момент се спря и ослуша. Приглушен стон долетя отнякъде право пред него.

Почти се сблъска с Боланд, преди да го различи. Командирът пълзеше по корем, от рамото му стърчеше част от харпун. Главата му беше наведена, ръцете му — свити в юмруци; памучната му фланелка беше просмукана от кръв. Той погледна Пит със замаян поглед и с изкривено от болка лице.

— Ти се върна?

— Загубих ума си — усмихна се мрачно Пит. — Дръж се, трябва да извадя това копие. — Той пъхна маузера в колана си, внимателно издърпа Боланд и го настани в по-удобно положение до напречната преграда, като не преставаше да се оглежда наоколо за още убийци. Хвана копието с две ръце и рече: — Броя до три и дърпам.