Тихоокеански водовъртеж

12.

Хенри Фуджима беше последният представител на изчезващ род, четвърто поколение японо-хаваец, чийто баща, дядо, и прадядо са били рибари. От четирийсет години насам при хубаво време Хенри упорито преследваше трудно уловимата риба тон със саморъчно направения си сампан. Флотилиите от сампани, които Хаваите познаваха от дълги години, вече ги нямаше. Нарастващата конкуренция от страна на международния риболов и отделни въдичари беше взела своята дан и сега само Хенри остана да хвърля самотната си бамбукова въдица в по-малките дълбочини на Великия океан.

Той стоеше на задната платформа на якия си малък плавателен съд, стъпил здраво с босите си крака върху дървото, което носеше следите от натрупваната с годините мазнина от хилядите мъртви риби. Хвърли въдицата си в прииждащите вълни на ранното утро и съзнанието му се отплесна назад във времето, когато ловеше риба заедно с баща си. С копнеж си спомни за миризмата на въглища, изпускана от хибакито5 и смеха, докато шишетата със саке се подаваха от ръка на ръка, след като флотилията се събереше на пристана и сампаните се вържеха едни за други, за да пренощуват край пристана. Той затвори очи и видя отдавна мъртвите лица и чу гласовете, замлъкнали завинаги. Когато отново повдигна клепачи, погледът му бе привлечен от някакъв силует на хоризонта.

Той наблюдаваше как силуетът се уголемява и скоро доби очертанията на кораб — ръждясал стар трампов кораб. Хенри за първи път виждаше толкова голям търговски плавателен съд да пори водите с такава бързина. Съдейки по бялата пяна, която се надигаше почти до шлюзовете, скоростта на плавателния съд се доближаваше до двайсет и пет възела. И тогава той се смрази.

Корабът поддържаше прав курс, а Хенри се намираше точно на пътя му. Той завърза ризата си за въдицата и енергично започна да я размахва. С ужас виждаше как носът се извисява все по-високо над него като чудовище, канещо се да погълне муха. Започна да крещи, но никой не се надвеси над високия фалшборд, а и мостикът изглеждаше безлюден. В следващия миг, докато той стоеше и гледаше безпомощно, ръждясалият кораб се вряза в сампана му, изхвърляйки след себе си фонтан от дървени отломъци.

В първия момент озовалият се под водата Хенри не разбра, че полепналите по подводната част на кораба малки ракообразни животинки порязаха целите му ръце. Гребните винтове минаха покрай него и само благодарение на отчаяните му усилия да се отдалечи от тях не бе всмукан от водната струя, образувана от смъртоносно въртящите им се лопати. След като подаде глава над повърхността, той с мъка си пое въздух между вихрещите се вълни на килватера. Най-накрая успя да се задържи на повърхността и заплува бавно в изправено положение, като бършеше щипещата солена вода от очите си, а от ранените му ръце се стичаха струйки кръв.