Сянка по стъклото

Каран язди цяла нощ; отби се от пътя преди зазоряване, за да отдъхне час-два. Повече не смееше да си позволи в тази открита местност. Почина си пак следобеда до един почти пресъхнал поток, по чието чакълесто русло имаше няколко вирчета.

Гърлото на коня, който нарече Трикс, беше вечно задръстено със слуз и той непрекъснато кашляше и хъркаше. „Ако трябва да се движим потайно, каква полза от тебе…“ Задряма, а спънатият Трикс почна да пасе пожълтялата трева.

По здрач Каран се събуди, напои коня, възнагради го с прегръдка и две шепи овес — пръхтенето му я поръси със зрънца — после се метна на коравото седло и пътува до среднощ. Преди да спре под клонящата към хоризонта ярка мъглявина, така се беше натъртила, че едва се държеше на крака. Общо взето, през нощта будува: изчопляше овес от косата си, броеше си синините, зяпаше звездите и силуета на Трикс, който пръхтеше дори насън.

Утрото не бе настъпило, когато изведнъж се събуди от тревожни сънища — виждаше лица в Огледалото: взираха се гневно в нея, обвиняваха я и настояваха да изпълни дълга си. Виденията се разпръснаха още преди да си спомни чии са тези лица. Мейгрейт ли й се мярна, или онази възрастна жена, която бе видяла в Огледалото във Физ Горго?

А се появи още едно затруднение. Мендарк щеше да научи за нея от Талия. Това Огледало привличаше всички силни на деня, засмукваше цял Сантенар във въртопа си. Не бе чувала кой знае какво за Магистъра, но ако трябваше да вярва на слуховете, не беше благ човек. Изобщо не й се искаше да си има работа и с него.

Потегли все още смутена от съня. Дни наред се опитваше да обмисли дълга си към аакимите. На тях дължеше несравнимо повече, отколкото на Мейгрейт. Сега й се струваше, че е по-малко прегрешение да се отметне от дадената дума. В края на краищата аакимите бяха притежавали Огледалото хилядолетия, без да навредят никому с него. Каран знаеше и сред какви смутове е била наложена Възбраната. Какво щеше да се случи, ако Фейеламор решеше да я премахне?

Все още имаше приятели сред аакимите в Шазмак. Един от тях — червенокосият Реал с печалната усмивка, някога можеше да й бъде и повече от приятел. Унесе се в спомени за съзряването си в Шазмак сред извисяващите се планини, за тътена на буйната Гар, който никога на заглъхваше в ушите й. Тъкмо Раел я научи да се катери. Още й липсваше… Ако Тенсор не бе…

Да, Тенсор. Предводителят на аакимите, ако изобщо можеше да се каже, че го имат. Могъщ мъж с властно присъствие. Герой в борбата на аакимите срещу техните врагове кароните още в древността. Един от онези, които Рулке довел на Сант от Аакан. Суров горд човек, който тъй и не се отказваше от тази борба, преливаше от злоба заради разгрома и не му омръзваше да говори за новото въздигане на своя народ. Безмерна беше омразата му към древния враг Рулке — карона, навлякъл им всички беди.