Едно на милион

— Каква полза, ако парите ги няма?

— Работодателите му би трябвало да разполагат с пари. Никога не съм срещал беден гангстер.

— Семейство Шевик не може да съди новите работодатели на Труленко. Те нямат нищо общо със случилото се. Нямат никаква вина.

— Когато стигнем дотам, вероятно ще предпочета да последвам духа, а не буквата на закона.

— Ще ги откраднеш?

Ричър отиде до прозореца и погледна навън.

— Шефът на тези типове се казва Грегъри — заяви той. — Ще го помоля да обсъди възможността да направи дарение. За едно семейство, понесло тежък удар от съдбата. Ще му изложа куп аргументи. Убеден съм, че ще приеме. И ако печели по някакъв начин от труда на Труленко, това е, все едно да взема парите на Труленко.

Погледът на Аби се зарея нанякъде и тя сякаш инстинктивно поднесе ръка към лицето си.

— Чувала съм за Грегъри — каза тя. — Никога не съм се срещала с него. Дори не съм го виждала.

— Откъде си чула за него?

Тя не отговори. Само поклати глава.

— Какво се е случило с теб? — попита Ричър.

— Кой казва, че се е случило нещо?

— Преди малко видя два трупа. Сега разсъждавам на глас как ще заплаша едни хора и ще открадна парите им. Аз съм си такъв. В същото време стоим до голямо двойно легло. Повечето жени отдавна да са изхвърчали навън. Но не и ти. Ти определено не изпитваш симпатии към тези хора. Трябва да има причина.

— Може би те харесвам.

— Живея с надежда — отвърна Ричър, — но съм реалист.

— Ще ти кажа по-късно… Може би.

— Добре.

— Какво ще правим сега?

— Ще качим багажа ти. И ще преместим колата. Не искам да стои отвън. Вече я видяха пред дома на Шевик. Някой може да я е забелязал и днес. Трябва да я преместим по-далече от тук. Така е по-безопасно.

— Колко време ще трябва да живеем така?

— Аз непрекъснато живея така. Не го ли правя, отдавна да съм гушнал букета.

— Франк смята, че никога няма да мога да се прибера у дома.

— А Хоган видя възможност това да се случи.

— Ако пипнеш Труленко.

— До края на седмицата има шест дни.

Ричър и Аби слязоха на долния етаж, преминаха през вълната от дълбоки баси и продължиха към колата. Аби измъкна чантата си от задната седалка и я занесе в коридора. Затвориха вратата и се качиха в колата. Двигателят запали от втория опит, а увисналата предна броня задра по асфалта още при първата маневра на излизане. Не следваха определен маршрут, а караха на зигзаг из квартала, през различни райони — едни жилищни, други търговски, включително цели две улици, посветени на строителния бизнес: магазин за електроматериали, склад за водопроводни части, друг за дървен материал… После дойде ред на улици в различна степен на разруха чак до онази напълно изоставена територия, която приличаше на района, в който бе изгорял линкълнът.

— Тук? — попита Аби.

Ричър се огледа. Истинско мъртвило. Не се виждаха нито собственици, нито наематели, нито дори минувачи. Дори някой да откриеше колата наблизо, нямаше да разбие вратата и да нахълта в дома на напълно невинни хора. Нямаше опасност от случайни жертви.