Отвъд зимата [bg]

— Вече шест часа шофираме, Ричард

— Аз също съм изморен и освен това умирам от студ, ще ме хване пневмония, усещам я вече в костите, но трябва да стигнем до колибата по светло. Отдалечена е и ако не видя пътя, може да я подминем.

— А джипиесът?

— Не може да ми покаже отклонението. Винаги съм намирал пътя сам, но ми е нужна светлина. Какво му стана на това чиуауа?

— Нищо.

— Изглежда мъртво.

— Така е, когато спи.

— Какво грозно животно!

— Да не те чуе, Ричард. Трябва да се изпишкам.

— Давай още сега. Внимавай да не ти замръзне задникът.

Двете жени клекнаха до колата, докато Ричард уринираше зад тях. Марсело вдигна муцунка, защото се усети изоставен, хвърли поглед навън и реши да стиска. По никакъв начин не можеше да бъде убеден да стъпи в снега.

Тръгнаха отново и двайсет и шест километра по-нататък наближиха малко село — главна улица с обичайните магазинчета, бензиностанция, два бара и едноетажни къщи. Ричард осъзна, че няма как да успеят да стигнат по светло до езерото и реши да пренощуват в селото. Вятърът и студът се бяха усилили и той трябваше да се стопли, боляха го челюстите от тракане със зъби. Мисълта да прекарат нощта в хотел го притесняваше, не искаше да привличат вниманието, но още по-лошо би било да продължат в тъмното и да се загубят. Мобилните телефони имаха покритие и можа да съобщи на Лусия за промяната в плана. Нямаше голяма надежда да намерят прилично място за нощуване, но на пътя им се изпречи мотел, чиито стаи излизаха направо на паркинга и те можеха да минат незабелязани. На рецепцията, просмукана с мирис на креозот, им съобщиха, че мотелът е в ремонт и разполагат само с една стая. Ричард плати 49,90 долара в брой и отиде да извика жените.

— Имат само това. Ще трябва да делим стаята — оповести той.

— Най-сетне ще спиш с мен, Ричард! — възкликна Лусия.

— Хмм… Тревожно ми е да оставим Катрин в колата — каза той, сменяйки темата.

— Да не искаш да спиш с нея?

Стаята миришеше точно както и рецепцията и имаше вид на временна, лошокачествена театрална сценография. Таванът беше много нисък, мебелите паянтови и всичко беше покрито с мрачната патина на посредствеността. Имаше две легла, архаичен телевизор, тоалетна с неподлежащи на почистване петна и непрестанно капещ кран на мивката, но пък на разположение бяха електрическа кана за подгряване на вода, топъл душ и добро отопление. Всъщност в стаята човек можеше да се задуши от горещина и само за няколко минути Ричард се затопли и започна да си съблича най-дебелите дрехи. Подът, покрит с мокет в кафяв цвят, и покривките на леглата на черни и сини карета спешно се нуждаеха от основно почистване, но чаршафите и кърпите, при все че износени, бяха чисти. Марсело изтича в банята и дълго пика в един ъгъл пред развеселения поглед на Лусия и изпълнените с уплаха очи на Ричард.