Отвъд зимата [bg]

Имаше нужда да се обади на баща си, с удоволствие би му поискал съвет или по-скоро би се изфукал малко, като му покаже, че не е пъзльо и че може да се впусне в лудост като тази. Ала би било непредпазливо да споменава за това по телефона. Представяше си изненадата и щастието на стария Джоузеф, когато му разкажеше. Със сигурност щеше да поиска да се запознае с Лусия, те двамата биха се разбрали отлично. „При условие че се измъкнем живи от това… Хваща ме параноята, както казва Лусия. Помогни ни, Анита, помогни ни, Биби“, призова ги на глас, както правеше, когато беше сам. По този начин си представяше, че не е сам. „Сега се нуждая по-скоро от закрила, отколкото от компания“, добави.

Усети присъствието на Анита толкова ясно, че се обърна, за да погледне дали случайно не е на седалката до него. Не за първи път му се привиждаше, но усещането винаги идваше и си отиваше толкова мигновено, че той вече се съмняваше в самия себе си. Не беше склонен към полет на въображението, имаше се за човек с непоклатимо здрав разум и взискателност в проверката на факти, ала Анита винаги беше убягвала на подобни параметри. Шейсетгодишен, въвлечен в безумна мисия, полупарализиран от студ, тъй като в колата нямаше отопление, за да бъде съхранен трупът в багажника, а прозорецът бе открехнат, за да не се замъглява или заскрежава стъклото, Ричард отново направи преглед на миналото си и стигна до извода, че най-щастливите му години са били с Анита, преди да ги застигне нещастието.

В онези времена той наистина беше живял. От паметта му се бяха изтрили ежедневните проблеми, недоразуменията, породени от различията в езика и културата, непрекъснатата намеса на тъста и тъщата му, на братята и сестрите на Анита, досадата от приятелите, гостуванията на хора в дома им по всяко време без покана, ритуалите на Анита, които според него бяха чиста проба суеверие, и най-вече експлозивният й гняв, когато той прекаляваше с пиенето. Не си я спомняше в моментите на криза, когато златистите й очи ставаха катранени, нито по време на развихрената й ревност или пристъпите на заслепение, нито когато трябваше да я връща от вратата с прийомите на тъмничар, за да й попречи да го напусне. Помнеше я единствено в естественото й състояние, страстна, крехка и великодушна. Анита на дивата любов и на бликащата нежност. Бяха щастливи. Скарванията им не траеха дълго, а одобряванията им продължаваха по цели дни и нощи.