Диамантен меч, дървен меч [bg]

Бяха трима. Стъпваха уверено, сякаш впечатваха крачките си в плочите на площада. Носеха разноцветни наметала - синьо, зелено и жълто. Ордените Солей, Флавиз и Угус. Всеки от маговете бе от трето ниво, ако не и по-високо.

Тави бавно изправи гръб, и ледено погледна вълшебниците. Те се взираха в Сидри, който вече тракаше със зъби от страх.

Свитата на маговете се състоеше от младши адепти, чираци и посветени в първа степен. Те още нямаха право да носят едноцветния плащ на ордена си, а само съответните пояси. Общо наброяваха двайсетина души и за разлика от господарите си, не пренебрегваха обикновеното оръжие от стомана и дърво.

Чародеят със синьото наметало изглеждаше като изваден от пръстта скелет, набързо облечен в човешка кожа. Дори очите му приличаха на мъртвешки. Той вдигна дълга, мършава ръка и изскърца, гледайки отвисоко:

- Ти! Джуджето! Назоваващ се Сидри от Дромаронгово коляно! Обвинявам те в престъпление! Ще ни последваш ли доброволно или ще ни принудиш да употребим сила?

- С какво се е провинил моят слуга? - рязко се намеси девойката. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите, нямаше сабя, но и най-малоумният просяк в Империята знае на какво са способни Волните дори без смъртоносната си стомана.

Магът от Орден Солей удостои заговорилият го нечовек с кос полупрезрителен поглед и изсъска през зъби, сякаш плюеше в лицето й:

- Твоят слуга твореше забранена магия.

Вратата на Наместничеството се отвори и навън излезе Кан-Торог. Той се приближи до сестра си, все едно наоколо нямаше никой друг, и й подаде красиво попълнен пергамент с четири печата, които висяха от него на позлатени връвчици. Девойката взе свитъка и го насочи право към магьосника. Не го завря в лицето му, но околните бяха убедени, че би го направила, ако не бе от сдържаните Волни.