Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Декерет излезе навън късно следобед. Задушаващата жега изобщо не беше преминала, но режещият вятър сега изглеждаше поомекнал и по улиците вече имаше хора. Въпреки това градът изглеждаше злокобно — беше много подходящо място за покаяние. Еднообразните фасади на постройките му бяха противни, както и изгорелия от слънцето пейзаж. Липсваше му свежия въздух на родния Норморк в подножието на замъка. „Защо — чудеше се той — на някой може да му хрумне да живее на такова място, когато на другите континенти има толкова много възможности? Какви душевни мъки бяха накарали милиони същества да се самобичуват ежедневно на Сувраел?“

Представителите на понтифекса имаха канцеларии на големия пуст площад на пристанището и според инструкциите, Декерет трябваше да се яви там. Беше отворено въпреки късния час — заради жегата гражданите на Толагхай си даваха дълги обедни почивки и продължаваха работа привечер и до късно през нощта. Оставиха го да чака в голяма приемна, украсена с портретите на царуващите монарси. Понтифекс Конфалум бе нарисуван в цял ръст с добродушно и в същото време величествено изражение, а младият коронал — лорд Престимион — беше даден в профил, лицето му бе озарено от интелигентност и сила. „Маджипур има късмет с владетелите си“ — помисли си Декерет. Спомняше си, че като малък бе виждал Конфалум — тогава коронал — да провежда съдебно заседание и му се бе приискало да изкрещи от възхищение пред спокойствието и вътрешната му сила. Няколко години след това той стана понтифекс и отиде да живее в подземния Лабиринт, а Престимион бе избран коронал. Той беше много различен човек — не по-малко внушителен, но пълен с жизненост, енергия и импулсивна сила. Именно по време на една процесия короналът бе забелязал Декерет сред тълпата в Норморк и го беше посочил — случайно и по силата на някаква прищявка, може би — да се присъедини към рицарите, които се обучаваха в Горните градове. Струваше му се, че оттогава е минала цяла вечност — толкова големи промени бяха настъпили в живота му. На осемнадесет си бе позволил да мечтае, че един ден сам ще седне на трона на коронала… Но после дойде злополучната експедиция в планините на Зимроел и сега, едва навършил двадесет, стоеше смутен в някаква прашна приемна, в един занемарен и мрачен град, на безрадостния Сувраел. Чувстваше, че пред него няма никакво бъдеще — само пуст наниз години, които трябваше да изразходва някак си.

Появи се подпухнал хджорт с кисела физиономия и му каза, че архиреджиманд Голатор Лазгия ще го приеме.

Титлата беше звучна, но се оказа, че я носи стройна, мургава жена, малко по-възрастна от Декерет. Тя го огледа внимателно с големите си, стъклени, надменни очи. Поздрави го небрежно с жеста на понтификата и пое документите му.

— Посветеният Декерет — промърмори тя. — Официална проверка. По поръчение на суперстрата на провинция Кхинтор. Не разбирам, посветени Декерет… На кого служите — на понтифекса или на коронала?