Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
Внезапно входната врата се отвори. Портиерът я огледа недоверчиво — мръсни джинси, скъсана блуза, лице, оцапано със сажди и сплъстена коса.
— Г-жа Кодил? — попита Тес.
— Г-жа Кодил е направила своите дарения за бездомните — портиерът понечи да затвори.
Тес хвана вратата.
— Чакайте, не ме разбрахте!
— Не може да безпокоите госпожата — портиерът се смръщи, присвил ноздри. Дрехите й — пропити с дим, пот и страх — смърдяха ужасно. — Ако не се махнете, ще повикам полиция.
— Казвам се Тес Дрейк! Те ме познават! — Тя чу шум от приближаваща кола и сърцето й подскочи. Опита да се промъкне край портиера, който застана на пътя й.
— Аз съм приятелка на дъщеря им. Била съм много често тук! Те ме познават!
— Тес? — произнесе изненадан глас зад портиера. — Ти ли си това?
— Госпожа Кодил! Моля ви, пуснете ме да вляза!
Шумът от колата приближаваше.
— Всичко е наред, Томас. Отвори.
— Както кажете, мадам.
Колата бе почти срещу входа, когато Тес влетя вътре. Портиерът затвори вратата.
Тес спря, стискайки чантата, в която тежаха снимките, книгата и револверът, и въздъхна с облекчение. Жената, която стоеше до вратата на дневната, беше на около петдесет и пет години, нисичка, пълна, с пухкави бузи, подчертани от кръглите рамки на очилата. Носеше ярък ориенталски халат. Тя примигваше, изненадана от неочакваната поява и вида на Тес.
— Боже! Тес, добре ли си?
— Вече съм добре.
— Пожарът! Миналата нощ. Видях пламъците. Там ли беше? Какво ти е?
С омекнали крака Тес приближи.
— Благодаря на Бога, че сте вкъщи, госпожа Кодил, помогнете ми. Извинете, че нахлух така, но…
— Да помогна? Разбира се, скъпа. Винаги си добре дошла. Помня… — тя почти посегна да прегърне Тес, но в този миг забеляза мръсните й дрехи и долови миризмата на дим. — Ръцете ти! Те са в мехури! Ти си обгорена! Трябва ти лекар!
— Не, не лекар! Още не. Не е толкова сериозно. Ако имате аптечка…
— Да! Трябва да се измиеш! Нагоре! Томас! — тя се извърна към портиера. — Аптечката! Къде я държим? Донеси я веднага!
— Веднага, мадам — портиерът гледаше мрачно.
— Това е приятелка на дъщеря ми. Пожарът! Беше къщата на майка й!
— Разбирам, мадам. Съжалявам, грешката е моя. Но тя говореше така объркано…
— Престани, Томас! — С неочаквана за възрастта и теглото си пъргавина госпожа Кодил подхвана полите на халата си и забърза след Тес нагоре по стълбата. — Но ти не ми каза какво стана! Къде беше? Защо полицията… или пожарната… Защо не те отведоха в болница?
— Всичко ми е… — Тес се чудеше какво обяснение да измисли — като в мъгла. Събудих се от противопожарната аларма. Пламъци. Нямаше изход. Скочих от прозореца на стаята. После не помня… Тичах… Май съм припаднала. Когато се съвзех, бях в градината ви.
— От прозореца? Но как?
— Не знам, госпожо. Сигурно съм изпаднала в истерия.
— Трябва да е било ужасно. Тес, майка ти… Знаеш ли какво стана с нея?
— Да — отрони тя с пресекващ глас — това си спомням.
— Съжалявам, Тес, не можеш да си представиш колко… Майка ти беше фина, благородна жена. Как посрещна вестта за смъртта на баща ти. Забележителна. Не мога да повярвам, че са я убили. Какво става с този свят? Цяла нощ не можах да заспя. Сигурно си съкрушена.
— Да, чувствам се… нямате представа как… Благодаря ви. — Тес размазваше сълзите по лицето си.
Шум от стъпки я стресна и я накара да се обърне. Портиерът носеше пластмасова кутия с червен кръст на капака.
— Най-после. Хайде, Тес, трябва да се намажеш, да не губим време. Помниш ли банята на Режина? — тя отвори вратата.
Банята беше същата — бяла, без нито едно петънце. Но погледът на Тес бе прикован в дълбоката бяла вана.
— Ще ти оставя някои дрехи на Режина.
— Благодаря г-жа Кодил. Ако може джинси, риза и пуловер.
— Добре. Все си същата — като скаут. Накисни се добре. А аз ще позвъня в полицията. Те ще искат…
— Не, в никакъв случай! — Тес се изненада от реакцията си.
— Но защо? Какво има? Трябва да съобщим. Може да им помогнеш да открият онези чудовища, дето застреляха майка ти и…
— Не! Още не! — Тес се мъчеше да овладее паниката си. — Не съм готова още. Чувствам се… Ако им се обадиш, ще дотърчат веднага. Още не съм на себе си. Трябва да събера мислите си… Майка ми… Не знам дали тъкмо сега мога да говоря за станалото…