Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Въпреки това произнесе на глас като че ли със заклинания можеше да пропъди привидението:
— Няма го. Не е истински. Всичко е само в мисълта ми.
Гуреливите клепачи на трупа потрепнаха. Не!
Вдигнаха се.
„Не — отчаяно си мислеше тя. — Не, не, не, това не е възможно да ми се случва.“
Дори и отворени, това не бяха очите на жив човек — бяха извъртени назад, така че само бялото им се виждаше, а и бялото изобщо не беше бяло, а жълто и изпъстрено с червено-кафяви жилки кръв. Тогава тези ужасни очи се помръднаха, завъртяха се, изпъкнаха, видяха се и кафявите им ириси, макар и покрити с млечнобели пердета. Очите потрепнаха, като явно не виждаха нищо, а после се втренчиха в Сюзан.
Тя помисли, че изпищя, но не издаде и звук. Писъкът остана в нея, като гумена топка, която подскача по дълго стълбище към някоя изба преди да достигне дъното и да замре там. Тръсна яростно глава, задави се от отвращение и от собствената си горчива слюнка.
Трупът вдигна вкочанената си сива ръка. Застиналите в предсмъртна поза пръсти постепенно се отпуснаха. Посегнаха към нея.
Тя издърпа ръце от преградата на леглото като че ли металът изведнъж бе станал червен от прегряване.
Трупът отвори мръсната си, гнояща уста. Разлагащите се език и устни произнесоха името й:
— Сссюуууузззааааннн…
Тя отстъпи крачка назад.
Не е истински, не е истински, не е, не…
С подскачане, като задвижен от прекъсваща електрическа верига, мъртвецът приседна в леглото.
„Всичко е само съзнанието ми“ — казваше си тя, като се опитваше упорито да се придума, както Макгий я бе посъветвал.
Мъртвецът отново каза името й и се усмихна.
Сюзан отскочи от привидението и хукна към вратата за коридора, като пантофите й ехтяха по плочките на пода; достигна я след време, което й се стори като часове (загубила съм самообладание), грабна голямата дръжка, но вратата (трябва да спра, да се успокоя) изглежда тежеше хиляда тона и тя се прокле за слабостта си, което й костваше скъпоценни секунди; чу зад гърба си влажен, бълбукащ глас (Въображение!), изпъшка и подпря с гръб вратата, която би трябвало да се отвори лесно, накрая успя да я открехне и изскочи в коридора (бягам от мираж), без да смее да се обърне и да види дали трупът още я преследва (това е само мираж), после се препъна, едва не падна, зави наляво, залъкатуши по коридора, защото не можеше да върви в права линия. Мускулите на краката й бяха пламнали от болка, колената и глезените й отпадаха все повече с всяка стъпка; наклони се към стената, опря се с ръка, продължи задъхана да се влачи напред, мислеше, че вече няма сили, после усети (Представи си!) леденостудения дъх на мъртвеца върху врата си и някак успя да продължи. Достигна централния коридор, видя стаята на сестрите надолу до асансьорите, опита се да извика, но още не можеше да издаде и звук. Отблъсна се от стената, забърза с колкото сили имаше по тъмнозелените плочки под бледожълтия таван. Стремеше се към стаята на сестрите. Към помощта. Към безопасността.
Сестра Сколари и една набита червенолика сестра заедно направиха онова, с което Сюзан сама не успя да се справи — успяха да я вразумят точно както Джеф Макгий бе постъпвал с мятащите се, халюциниращи наркомани от сиатълската болница, където бе карал стажа си. Въведоха я зад гишето в стаята на сестрите и я настаниха в удобен фотьойл. Дадоха й чаша вода. Спориха с нея, успокояваха я, изслушваха я, придумваха я, утешаваха я.
Но не можаха да я убедят напълно, че вече е безопасно да се върне в стая 258. Тя настояваше за друго легло тази нощ, за друга стая.
— За съжаление това е невъзможно — убеждаваше я Тина Сколари. — Вижте, новопостъпилите в последните един-два дена са твърде много. Тази вечер болницата е почти пълна. Освен това на двеста петдесет и осма нищо й няма. Просто си е стая като всички останали. И вие много добре го знаете, нали, Сюзан? Знаете, че онова, което ви се е случило, е само още един от пристъпите ви. Просто още един дисфункционален епизод.
Сюзан кимна, макар че вече сама не знаеше какво да мисли:
— Аз още… аз… не искам… да се върна там.
Докато Тина Сколари продължаваше да говори със Сюзан, Бет Хау отиде да огледа 258. Нямаше я само няколко минути и когато се върна, съобщи, че всичко е наред.
— А госпожа Сийфърт? — попита Сюзан.
— В леглото си е, където й е мястото — отвърна Бет.
— Сигурна ли сте, че е тя?
— Абсолютно. Спи като пън.
— И не сте видели…
— Нищо друго — увери я Бет.
— Огледахте ли местата, където би могло да се е скрило?