Гръмотевичният дом

И така, не можеше да престане да трепери.

— Какво ще стане с мен?

— Ще се оправите — увери я Макгий.

— Но… нещата се влошават — гласът й потрепери, въпреки че бе решила да не позволи това.

— Не. Не се влошават.

— Много се влошават — настоя тя.

— Вижте, Сюзан, снощните халюцинации може да са били по-страшни от предишните…

— Може да са били?

— Добре, били са по-страшни от другите…

— И по-живи, по-истински.

— … и по-истински. Но ви е първият пристъп от вчера сутринта, когато помислихте, че двамата санитари са Джеликоу и Паркър. Не се лутате непрекъснато между действителността и…

Тя поклати глава и го прекъсна:

— Не. Онова със санитарите… и привидението по-късно тук, в тази стая… това не бяха единствените неща, които видях вчера. Имаше и… и нападение между двете.

— Кога? — намръщи се той.

— Вчера следобед.

— Вчера следобед сте били в ЛФК на долния етаж с госпожа Аткинсън.

— Точно така. Това се случи малко след като завършихме с нея, преди да ме върнат тук.

Тя му разказа как Мърф и Фил я бяха набутали в асансьора, където бяха четиримата членове на братството.

— Защо не ми казахте за всичко това снощи, когато бях тук? — В тона му се чувстваше известен укор.

— Вие така бързахте…

— Не съм бързал чак толкова. Аз добър лекар ли съм? Мисля, че да. А добрият лекар винаги намира време за пациентите си, когато са в беда.

— Аз вече не бях в беда, когато правехте вечерната си обиколка.

— Били сте и още как. Били сте затворили всичко в себе си, но наистина сте се чувствали зле.

— Не исках да ви бавя за срещата на медицинската асоциация.

— Сюзан, това не е извинение. Аз съм вашият лекар. Длъжна сте да споделяте всичко с лекаря си, по всяко време.

— Съжалявам. — Тя погледна към ръцете си, тъй като не можеше да срещне прямите му сини очи. Не можеше да се реши да му обясни защо не му е разказала за асансьорното си видение. Тогава се бе тревожила, че ще изглежда истерична, че той ще си развали мнението за нея, защото отново се е поддала на паника. Още по-лошо, беше се страхувала, че ще изпита съжаление към нея. А сега, след като започваше да си мисли, че се влюбва в него, последното нещо, от което имаше нужда, бе той да я съжалява.

— Не бива да скривате нищо от мен. Трябва да ми разказвате за всичко, което става, за всичко, което чувствате. И то наистина всичко. А ако не ми казвате всичко, може да стане така, че да не забележа някои от важните симптоми, които стоят в основата на неприятностите ви. Имам нужда от абсолютно всички данни, за да мога да стигна до правилната диагноза.

— Прав сте — кимна тя. — Вече няма да крия нищо от вас.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Добре.

— Но вижте — продължи тя, все така вторачена в ръцете си, които нервно свиваше и разтваряше, — нещата стават по-зле.

Той сложи ръка на бузата й, погали я. Тя вдигна очи.

— Вижте — започна той тихо и уверено, — дори наистина пристъпите ви да зачестяват, поне успявате да ги преодолеете. А когато съответният епизод отмине, вие отново сте в състояние да разберете какво е било. След самото събитие на вас ви е ясно, че са били само халюцинации. Но ако все още вярвахте, че мъртвецът ви е преследвал снощи, ако мислехте, че това наистина се е случило, щяхте да сте много загазили. Ако случаят беше такъв, и аз бих се притеснил. Но засега не съм притеснен. Нали? Забелязвате ли пот, която да се стича от лицето ми? Имам ли тъмни, влажни кръгове под мишниците си? Изглеждам ли като някой стреснат телевизионен герой? А? Изглеждам ли?