Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Сюзан бе обладана от предчувствие за надвиснала смърт. Навярно това бе сигурен признак за душевната й нестабилност; навярно бе безспорно доказателство, че не разсъждава логично и си въобразява всичко, но предчувствието й бе твърде силно, за да се пренебрегне. Смърт. Смъртта беше съвсем близо. Изведнъж реши, че последното нещо на света, което искаше да види, бе онова зад паравана.
Обърна се и побягна. Затътри се около собственото си легло и отново погледна назад.
Параванът изглеждаше като попаднал в яростния водовъртеж на насрещни течения — макар че в стаята вятър не се усещаше. Трепереше, пърхаше, триеше се и се издуваше. А вече започваше и да се отваря.
Тя бързо се замъкна в банята — вратата към коридора й се стори прекалено далече — и краката й дори запротестираха болезнено от скоростта, с която им налагаше да се движат.
Затвори вратата на банята и се опря на нея останала без дъх.
Не е истинско. Не може да ме нарани.
В банята беше тъмно, а тя вече не можеше да понася да е сама в мрака. Затърси опипом ключа и накрая го откри, белите стени, белият умивалник и шкафа над него, белите плочки на пода всичко заблестя ярко.
Не може да ме нарани.
Ръката й все още беше върху бравата. Усети как се завърта в дланта й. Някой я въртеше от другата страна.
Опита се да спусне резето. То се замята свободно, беше счупено.
— Не — изкрещя тя. — Не.
Държеше бравата с всички сили, подпря вратата и с рамо, като стъпи по-устойчиво на пода. Няколко безкрайно дълги секунди, секунди, които приличаха на минути, човекът от другата страна продължи да натиска дръжката на бравата, да я движи нагоре и надолу. Натискът върху ръката на Сюзан бе голям, но тя стискаше зъби и напрягаше отслабналите си мускули, не искаше да отстъпи. След малко дръжката престана да се движи. Помисли си, че отказването може да е само номер, затова продължи да държи здраво.
Нещо издраска по оттатъшната страна на вратата. Звукът, така близо до лицето й, я стресна. Отначало шумът беше тих, но силата му бързо нарасна. Нокти. Дълбаещи в дървото.
— Кой е там?
Не получи отговор.
Ноктите драскаха яростно може би половин минута. Спряха. После отново задраскаха, но вече по-вяло. А сега постоянно и упорито. Сега — откъслечно.
— Какво искаш?
Единственият отговор беше ново драскане.
— Слушай, ако бъдеш така любезен да ми кажеш кой си, ще отворя вратата.
И с това обещание не се стигна доникъде.
Слушаше притеснена как ноктите упорито драскат по краищата на вратата, как проучват пролуките между вратата и рамката като че ли там може да се открие достатъчно добра опора, за да се вдигне вратата от пантите с едно мощно повдигане.
Накрая, след още две-три минути безплодно, но упорито стъргане и опипване, шумът изведнъж спря.
Сюзан се напрегна и се приготви да продължи борбата с дръжката на бравата, но за нейно учудване и облекчение борбата не се поднови.
Тя чакаше с надежда и почти не смееше да диша.
Банята светеше под силните флуоресцентни лампи, а една водна капка тихо тупна, като падна от крана към металната запушалка на умивалника.
Паниката на Сюзан постепенно замря. Струйка съмнение се появи в съзнанието й; струйката стана поток, после водопад. Постепенно логическото й мислене се възвърна. Започна отново да разсъждава за възможността тя да е халюцинирала. Все пак, ако наистина е имало мъж — или нещо друго — зад паравана и ако той наистина е искал да я хване, тя не би могла да удържи вратата под натиска му. Особено в сегашното си състояние. Ако някой действително беше въртял дръжката — а тя в момента направо се разкъсваше от съмнения за това, — тогава човекът от другата страна на вратата е бил по-слаб от нея. А никой с такова окаяно здраве не би могъл да представлява сериозна опасност за нея. Тя чакаше. Опря се силно на вратата. Вече дишаше малко по-спокойно.
Времето минаваше отмерено и мудно, сърцето й затуптя по-бавно, а тишината продължаваше.
Но все още не смееше да отпусне дръжката. Погледна ръката си. Кокалчетата й бяха остри и останали без кръв. Ноктите й около метала бяха като на птица.
Досети се, че госпожа Сийфърт е единственият човек, наоколо който е по-слаб от нея. Дали госпожа Сийфърт не беше опитала сама да стане от леглото си? Дали цялото мятане зад паравана не се дължеше на това? И дали старицата някак не бе пресякла стаята объркана от лекарствата или в непоносима болка? Госпожа Сийфърт ли беше драскала по вратата, без да може да проговори, като е търсела помощ; драскала и драскала по дървото в отчаян опит да привлече внимание?