Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
И сега я безпокоеше неприятното предчувствие, че Джеси Сийфърт изобщо не е била в това легло от самото начало. Беше някой друг. Ърнест Харч? Някой от останалите трима членове на братството? Или нещо дори по-лошо?
Това е лудост.
В това легло трябваше да е Джесика Сийфърт, защото, ако не беше тя, тогава всички от болницата бяха замесени в този ужасен заговор. Което е невъзможно. Тези мисли параноичните фантазии за усложнени кроежи срещу нея бяха само още едно доказателство за нередностите в мозъка й. Госпожа Бейкър не я бе излъгала. Беше убедена в това както знаеше със сигурност, че се казва Сюзан. И все пак не можеше да се отърве от мисълта, че Джесика Сийфърт не съществува, че невидимият състайник е някой далеч по-малко невинен и по-малко безвреден от старица, умираща от рак.
— Кой е там? — попита отново тя.
Отговор отново нямаше.
— По дяволите! — изруга. — Знам, че не съм си те представила!
Или си бях представила?
— Чух, че ме викаш — продължи тя. Или само съм помислила, че съм чула?
— Кой си ти? Какво правиш там? Какво искаш от мене?
— Сюзан…
Тя подскочи като зашлевена, тъй като гласът звучеше още по-зловещо в ярко осветената стая. Мястото му беше в мрака; изглеждаше невъзможен и два пъти по-чудовищен, когато звучеше на светло.
„Успокой се — каза си тя. — Не се поддавай на паника. Запази самообладание. Щом имам мозъчно увреждане, което ме кара да виждам неща, каквито всъщност няма, напълно логично е то да ме кара и да чувам несъществуващи звуци. Слухови халюцинации. Има такова нещо.“
— Сюзан…
Трябваше да запази контрола върху себе си, преди този епизод да продължи да се разраства; трябваше бързо да потисне надигащата се истерия. Трябваше да докаже на себе си, че иззад паравана не долита никакъв глас, че всичко е само във въображението й. Най-добрият начин да го докаже беше да отиде право там и да разтвори паравана. Единственото нещо, което би открила в леглото на Джесика Сийфърт, щеше да бъде умиращата от рак старица.
— Сюзан…
— Млъквай — отсече тя.
Дланите й бяха студени и влажни. Изтри ледената пот върху чаршафа. Пое дълбоко дъх, като си мислеше, че смелостта е просто пара, която може да се издиша във въздуха.
— Сюзан… Сюзан…
„Престани да се разтакаваш — заповяда си тя. — Стани, тръгни и свърши с тази работа веднъж завинаги.“
Свали преградата от леглото, отмести завивката и приседна на ръба с разлюлени крака. Изправи се, като се опря в матрака. Беше се изправила до края на леглото, който беше най-близо до Джесика Сийфърт. Пантофите й бяха от другата страна и не можеше да ги достигне, а зелените плочки от пода студенееха на стъпалата й. Разстоянието между двете легла беше по-малко от три метра. Можеше да го преодолее с три крачки, най-много с четири. Направи първата.
— Сссюуууузззааааннн…
Нещото от леглото — въпреки смелите си и, ох, така разумни мисли за слуховите халюцинации, тя можеше да мисли за него само като за нещо — изглежда, усети и приближаването, и страха й. Гласът му стана още по-дрезгав, още по-настоятелен и зловещ от преди; не произнасяше името й толкова, колкото го изстенваше.
— Сссюуууузззааааннн…
Тя се замисли дали да се върне до леглото и да натисне бутона за дежурната сестра. Но ако сестрата дойдеше и не чуеше нищо? Ако дръпнеше паравана и откриеше единствено тъжната картина на умираща старица, която мърмори безсмислици в предизвикания от опиатите унес? Което почти сигурно би намерила, разбира се. Тогава какво?
Направи втора крачка към другото легло и студеният под й се стори още по-студен.
Параванът потрепна, като че ли нещо го бе допряло от вътрешната страна.
Леденостудената кръв на Сюзан стана още по-студена и започна да тече бавно по вените въпреки бързото биене на сърцето й.
— Сссюуууузззааааннн…
Тя дръпна крака си назад.
Параванът отново потрепна и тя забеляза тъмно очертание зад него.
Гласът отново я повика и този път в тона му имаше определено заплашителна нотка.
Параванът прошумоля, после силно се разтресе. Задрънча върху халките, с които беше закачен за релсата на тавана. Тъмен силует, безформен, но явно много по-голям, отколкото би изглеждала разядена от рака жена, посягаше непохватно към оттатъшната страна на бялата материя като че ли търсеше място, през което да излезе.