Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
„Мили Боже, — помисли си Сюзан, — дали не съм защитавала вратата срещу една умираща жена, която е търсила единствено помощта ми?“
Но не отвори вратата. Не можеше. Все още не. Накрая реши: Не. Не е била госпожа Сийфърт, ако тя наистина съществува, би била прекалено слаба, за да стане сама от леглото и да пресече цялата стая. Тя е инвалид, едва движеща се купчина от плът и кокали. Невъзможно е да е била госпожа Сийфърт. Освен това застрашителният силует, който се бе надигнал зад паравана, също не би могъл да е госпожа Сийфърт. Беше прекалено едър. В умивалника падна нова капка вода. От друга страна, зад паравана може би изобщо не беше се появявал силует. Може би и завесите не се бяха поместили наистина. Може би и никакъв загадъчен глас не бе проехтявал, никаква ръка не бе въртяла дръжката на бравата, не се беше драскало упорито по вратата. Всичко е било само в главата й.
Мозъчни увреждания.
Съсирек с големината на пясъчно зрънце. Миниатюрен мозъчен капиляр с още по-миниатюрен кръвоизлив.
Някакво смущение на химикоелектрическия баланс. Колкото повече мислеше за това, толкова по-лесно й ставаше да се изключат обясненията, които се опират на свръхестественото или на заговор.
След много размишления изглежда й останаха само две възможни обяснения — или си бе въобразила всичко… или госпожа Сийфърт лежеше мъртва от другата страна на банята, жертва на душевните проблеми на Сюзан.
При всяко положение явно никой не я преследваше и нямаше основания да продължава да пази вратата. Затова накрая се отдръпна от нея; рамото я болеше и цялата й лява страна беше изтръпнала. Отпусна здравата си хватка от бравата, която сега бе влажна и лъщеше от потта й. Отвори вратата. Съвсем малко. Никой не се опита да нахълта в банята. Все още уплашена и готова да тресне вратата при най-малкото движение, тя я отвори още малко — пет сантиметра, десет. Погледна надолу, като очакваше най-лошото, но нямаше никаква мъртва възрастна жена, просната на пода, никакво посивяло лице, изкривено във вечно изражение на омраза и обвинение.
Болничната стая изглеждаше нормално. Нощната лампа до леглото й гореше, а завивката й бе свита на буца, както я бе оставила. Нощното осветление от другата страна също работеше. Параванът около леглото на Джесика Сийфърт си стоеше на мястото, висеше изправен от тавана до пода и не се местеше нито от течение, нито от зложелателна ръка. Сюзан бавно отвори цялата врата. Никой не скочи върху й.
Никакъв задавен от прах, получовешки глас не я повика.
„Значи… всичко е било плод на въображението ми — унило си помисли тя. — Необузданото ми въображение просто си е тичало щастливо по нов маршрут на временната ми лудост. Проклетото ми, болно, предателско въображение.“
През целия си живот Сюзан бе ограничавала пиенето си до съвсем редките социални поводи и дори тогава не бе си позволявала повече от един-два коктейла, защото винаги бе презирала пиянството. Беше се напивала веднъж, само веднъж, като абитуриентка и това бе изключително противен случай, който никога нямаше да забрави. Никакво изкуствено постигнато опиянение, колкото и приятно да обещаваше да бъде, според нея не си струваше придружаващата го липса на контрол върху себе си.
А сега, без и да е близнала алкохол, можеше да загуби чувството си за действителността само за миг и дори да не разбере, че е станало. Когато човек е пиян, той поне губи нишките на логическото си мислене бавно, на етапи, и накрая му става ясно, че повече не може да се владее. Когато си пиян, знаеш, че вече не можеш да вярваш на сетивата си. Но мозъчните увреждания са по-коварни. Те я плашеха.
А какво би станало, ако Джеф Макгий не откриеше какво й има?
А ако лечение за състоянието й не съществуваше? Ако болестта й я принудеше да прекара останалата част от живота си в опити да запази равновесие върху бръснача на лудостта, като често предприема кратки, но опустошителни пътешествия из мрачните селения на Нищото.
Знаеше, че не би могла да живее така. Би предпочела с радост смъртта пред подобен мъчителен живот.
Изгаси осветлението в банята и си представи, че усеща тежестта на мрака върху гърба си.
Достигна леглото си, като се опираше на стената и се мръщеше от болката в прасците си.
Спусна горната половина на матрака с регулационното устройство, свали и втората преграда, както бе направила с първата, когато ставаше, и започна да се качва, когато изведнъж се поколеба. Изправи се отново и остана дълго загледана в паравана. Накрая прие, че просто няма да е в състояние да заспи, поне засега. Трябваше да открие у себе си сили за онова, което досега не бе посмяла да направи. Трябваше да отиде дотам, да разтвори паравана ида се убеди, че състайничката й е само стара и болна жена. Защото не го ли направеше сега, халюцинациите биха могли да започнат отново, щом загасеше светлината и сложеше глава на възглавницата. Защото не започнеше ли борбата с болестта си още сега, тя навярно щеше да я обладае много по-бързо, отколкото ако й се противопоставяше. Защото тя е Сюзан Катлийн Торнтън, а Сюзан Катлийн Торнтън никога не бяга от неприятностите.