Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Аз също мога да разговарям за такива неща — възмутено каза Бил.
— Да, да, разбира се, че можеш. Исках да кажа, че ще разговаряме за неща, които не те интересуват. Какво ще пиете? Мога да ви предложа уиски със сода, вино, текила…?
— Откъде знаеш, че няма да ме интересуват, аз се интересувам от много неща — настоя момчето, преди Питърсън да успее да отговори. Положението спаси един тих, твърд глас, който долетя от съседната стая:
— Момчета! Веднага елате тук, моля! — Двамата изчезнаха без да спорят. Питърсън си запази за бъдеща употреба словесния бекхенд, с който можеше да се справи с по-голямото момче.
— Виждам, че имате перно. Бихте ли ми предложили перно с текила и малко лимон, моля?
— Господи, каква смес. Добра ли е? Самият аз не пия често силен алкохол. Черният дроб, нали знаете. Седнете, съвсем сигурен съм, че имаме лимонов сок. Жена ми трябва да знае. Казва ли се някак тази напитка или вие сам сте си я измислили? — Кийфър отново се държеше странно.
— Мисля, че я наричат „мачо“ — иронично отвърна Питърсън.
Той огледа стаята. Беше проста и елегантна, съвсем бяла, с изключение на няколко ориенталски предмета. До отсрещната стена беше поставен изискан параван. Вдясно от камината имаше японска дърворезба, а в една ниша бяха наредени цветя. Откритите прозорци срещу камината гледаха над покривите и върховете на дърветата към Тихия океан. Водата бе като черно покривало на фона на блестящите навсякъде другаде по брега светлини, доколкото можеше да види Питърсън. Той си избра един нисък бял диван и седна странично в края му, така че да може да вижда и стаята, и гледката. Въпреки малките купчини разхвърляни тук-там книжа, очевидно принадлежащи на Кийфър, стаята излъчваше спокойствие.
— Надявам се, че така е добре. Равни количества перно и текила, нали? Ще ида да потърся лимоновия сок. А, ето я и жена ми.
Питърсън се обърна към вратата, хвърли поглед и отново погледна. После бавно се изправи на крака. Жената на Кийфър го зашемети. Японка, млада, стройна и много красива. Без да откъсва очи от нея, той се опита да подреди първоначално обърканите си впечатления. Към края на двайсетте години, реши англичанинът, което обясняваше защо децата им бяха толкова малки. За него това несъмнено бе втори брак. Жената носеше бяла горна дреха от някаква плъзгава материя. Отдолу нямаше нищо, одобрително забеляза той. Гладка и права, косата й падаше почти до кръста, толкова черна, че сякаш имаше синкав оттенък. Но именно очите й бяха приковали вниманието му. Като я гледаше, изцяло в бяло в тази слабо осветена бяла стая, той изпитваше тайнственото усещане, че главата й се носи във въздуха. Бе спряла на вратата, но появяването й беше драматично. Питърсън почувства, че няма да успее да помръдне преди нея. Кийфър нервно се спусна напред.
— Мицуоко, скъпа, влез, влез. Искам да се запознаеш с госта ни, Иън Питърсън. Питърсън, това е моята съпруга Мицуоко. — Той нетърпеливо погледна първо нея, а после него, като дете, което се връща вкъщи с награда.
Тя влезе в стаята с гъвкава грация, която достави наслада на Питърсън и му подаде ръка — хладна и гладка.
— Здравейте — каза японката. Питърсън веднага почувства, че би могъл искрено да използва стандартния американски поздрав „Радвам се да се запозная с вас“.
Той промърмори „Приятно ми е“, като леко присви очи, за да изрази онова, което липсваше в официалното му приветствие. В ъгълчетата на устните й се мярна съвсем бегъл намек за усмивка в отговор на неизреченото му послание. Погледите им останаха впити един в друг малко по-дълго от общоприетото. После тя отдръпна дланта си от неговата и седна на дивана.
— Имаме ли лимонов сок, скъпа? — отново потриваше ръце Кийфър с несръчния си маниер. — Ами ти? Ще пийнеш ли нещо?
— Да и на двата въпроса — отвърна тя. — В хладилника има лимонов сок и ще пия малко бяло вино. — Тя се обърна към Питърсън с усмивка. — Изобщо не мога да пия много. Удря ме право в главата.
Кийфър излезе от стаята, за да потърси лимоновия сок.
— Как вървят нещата в Англия, господин Питърсън? — попита Мицуоко, като леко отметна назад глава. — По новините тук съобщават зловещи неща.
— Наистина е зле, макар много хора все още да не разбират доколко — отвърна той. — Познавате ли Англия?
— Преди известно време прекарах там една година. Много обичам Англия.
— О? На работа ли сте били там?
— След защитата на дисертацията си бях на курс в „Импириъл колидж“ в Лондон. Аз съм математичка. Сега преподавам в Калифорнийския университет в Сан Диего. — Докато го гледаше, тя се усмихваше в очакване на изненадана реакция. Питърсън се сдържа. — Предполагам, че сте очаквали да имам някаква философска специалност.