Чифликът край границата

— Е, купиха ли ви велосипед? — смееше се Галчев.

— Не, дадоха ми кабриолет. Тоя кабриолет тогаз ни го дадоха. И пак ме излъгаха, защото е стар. Но коня е хубав, нали? Ах, Осман е великолепен кон!

Тя погледна фотографията, която беше прикрепена стената над масата, и каза:

— Това майка ви ли е? Ой, изглежда да е много строга!

— Напротив, много е добра.

— Всички майки са добри — въздъхна Нона и пак отиде до прозореца. — Че вий сте имали и градина? — каза тя. — Защо стоим тука, да отидем там, може ли?

— Може, разбира се. Да идем, там е хубаво.

Галчев дори се зарадва, защото сам беше забравил, че може да идат и в градината. Като слязоха долу, Видра взе да се умилква около Нона, въртеше опашка и я гледаше с кротките си кафяви очи. Ханджар незабелязано се приближи и лизна Нона по ръката. Нона се поизплаши и извика, но веднага разбра какъв добряк стои пред нея и без да се бои, потупа Ханджара по мечешкия гръб. Нона поиска да им даде хляб и Хубен й изнесе няколко кори. И докато тя подхвърляше по хапка ту на Видра, ту на Ханджара, отзад изджафка куче и заръмжа. Нона се обърна: към нея с пламнали очи гледаха постовите кучета и се теглеха на веригите си.

— А! тез са лоши — каза Нона. — От тях ме е страх.

Те влязоха в градината. Сега цялата поляна беше в сянка и само върховете на акациите бяха залени с жълта светлина. Галчев предложи да седнат на беседката, но Нона поиска да разгледа цялата градина. Тръгнаха из една тясна пътечка, като отстраняваха с ръка надвисналите вейки, за да могат да минат. Тихо беше, както бива тихо през есен. Сенките не бяха тъмни и черни, каквито са през лятото, а оредели, бледи, изпъстрени с широки ивици от слънчева светлина. Под краката им често пропукваше суха съчка или изхрущяваха опадали листа. Сред тая малка горичка, утихнала и задрямала под топлото слънце, Нона се оживи. Гласът й, чист и мелодичен, ясно се отекваше в спокойния въздух. Отстрани на пътечката, по която вървяха, често прошумоляваше нещо в тревата и Нона се стресваше, като мислеше, че е змия. Но скоро изпръхтяваше кихавица и между изсъхналите бурени се виждаше да играе насам-нататък, като откъсната опашка на гущер, опашката на Видра. Сама тя не се виждаше, скрита в буренака, но се чуваше как души. Близо до нея пристигаше, закъснял както винаги, Ханджар и се спираше, без да разбере какво има, като дишаше бързо-бързо с изплезен език.